Телефонът в помещението издаде тих мелодичен звън, присъщ на високотехнологично оборудване. Хаузър вдигна слушалката.
— Да?
— Капитанът там ли е, сър?
— Почакай така. — Той подаде слушалката на Мортън.
— Капитанът на телефона.
— Сър, сонарен оператор Кайзър. Получих връзка. Мисля, че трябва да я чуете.
— Идвам веднага. — Мортън окачи слушалката, като се чудеше разсеяно защо Кайзър не се обади по интеркома, както си му беше редът.
Командирът намери сонарния оператор първи клас Ричард Кайзър наведен над своя пулт със слушалки на глава, да слуша нещо с набръчкано от озадачение чело. Старши помощникът на Мортън лейтенант командир Кен Фазио бе долепил резервни слушалки до ушите си. Той изглеждаше напълно шашардисан.
— Имате ли връзка? — попита Мортън.
Кайзър не отговори веднага, а продължи да слуша още няколко секунди. Накрая той отмести слушалката от лявото си ухо и промърмори:
— Това е лудост.
— Лудост?
— Получавам сигнал, който не би трябвало да получавам.
Фазио поклати глава, сякаш се съгласяваше.
— Умът ми не го побира.
— Бихте ли ме посветили във вашата тайна? — попита нетърпеливо Мортън.
— Ще го пусна по високоговорителя — каза Кайзър.
Мортън, няколко офицери и морякът, които бяха предали един на друг новината за странната връзка, се скупчиха около сонарния апарат и вдигнаха очаквателно погледите си към високоговорителя. Звуците не бяха съвършени, но достатъчно ясни, за да бъдат разбрани. Това не бе пискливият рев на китове, нито тихото бръмчене от кавитация на някое витло. От високоговорителя се чуваха човешки гласове, които пееха песен:
И всяка нощ, когато морската звезда изплуваше,
аз гушвах и целувах моята любима.
О, как добре си прекарахме с русалката Мини,
долу в нейното палаво бунгало.
Мортън впи леден поглед в Кайзър.
— Какъв е шифърът?
— Няма никакъв шифър, сър.
— Това трябва да идва от онази китайска джонка.
— Не, сър, не идва нито от джонката, нито от който и да е друг съд на повърхността.
— Друга подводница? — попита скептично Мортън. — Може би руска?
— Само в случай, че те ги правят десет пъти по здрави от нашите — каза Фазио.
— Какъв е обхватът и посоката?
Кайзър се поколеба. Той приличаше на малко момченце, което бе изпаднало в беда и се страхуваше да каже истината.
— Посоката, която засякохме по компаса, не бе хоризонтална, сър. Пеенето идва от дъното на морето на пет хиляди метра точно под нас.
12
Жълтеникавата тиня, съставена от микроскопичните останки от едно морско растение, наречено диатомея, се носеше бавно, като се завихряше на малки облаци, обгърнати от абсолютната тъмнина на бездната.
Дъното на падината, където преди бе разположена геоложката станция на НЮМА, бе запълнено с тиня и скални късове, свлечени от стръмните склонове и сега представляваше една равнина, чиято неравномерна и накъсана повърхност бе осеяна с полузарити камъни и пръснати отломки. След като последният грохот на земетресението утихна, тук трябваше да се възцари мъртва тишина. Изпод дъното на обезлюдената падина обаче долитаха изкривените звуци на „Русалката Мини“ и се издигаха нагоре, пулсирайки през водната пустош.
Ако някой можеше да закрачи по полето с отломките и стигнеше до източника на този звук, той щеше да открие едно стебло на антена, изкривено и усукано, да стърчи от калта. Една сиво-розова рибка с мишеподобна опашка8 проучи за момент антената, но след като не откри нищо апетитно в нея, махна с продълговата си опашка и лениво отплува в тъмнината.
Рибата още не бе изчезнала, когато тинята на няколко метра от антената се раздвижи и се завихри в кръг, който бе загадъчно осветен отдолу и растеше с всеки изминал миг. Внезапно през тинята проби лъч светлина, придружен от една механична ръка, която бе съчленена в китката и завършваше накрая със скреперна кофа. Стоманеното привидение се спря и се изправи като прерийно куче, застанало на хълбоците си и душещо хоризонта за койот.
След това скреперната кофа се наведе надолу и започна да дълбае морското дъно, като копаеше дълбок канал, който се издигаше в единия си край като рампа. Когато срещнеше камък, твърде голям, за да се побере в кофата, до нея като по вълшебен начин се появяваха огромни метални клещи. Острите и продълговати щипци на клещите хващаха камъка отстрани, изваждаха го от седиментния слой и го пускаха встрани от канала в носещи се на талази облаци кал. След това клещите се прибираха и скреперната кофа продължаваше да копае.