— Добре работите, мистър Пит — каза Планкет, като се усмихна с облекчение. — Ако продължавате така, ще можем да се измъкнем и да подкараме машината по сушата, за да стигнем точно навреме за следобедния чай.
Пит се бе облегнал назад в една седалка и зяпаше нагоре към един телевизионен монитор със същата внимателна загриженост, с каквато би наблюдавал футболен мач.
— Все още не сме се озовали на пътя.
— Да се качим на един от вашите дълбоководни съдове за геоложки проучвания и да го закараме в шлюзовата камера, преди да дойде големият трус, бе гениална идея.
— Не бих отишъл толкова далеч — промърмори Пит, докато програмираше компютъра на подводния съд да промени малко ъгъла на скреперната кофа. — Наречи го кражба на логиката на мистър Спок.
— Стените на шлюзовата камера издържаха — възрази Планкет, — но по една щастлива случайност не бяхме смазани като буболечки.
— Камерата бе построена така, че да издържа на четири пъти по-голямо налягане от другите постройки на базата — каза Пит с непоколебима увереност. — Щастливата случайност, както я наричате, ни даде време да изравним налягането на камерата, да отворим външната врата и да изминем достатъчно разстояние напред, за да можем да пуснем в действие скреперната кофа и щипците, преди лавината да се изсипе. Иначе щяхме да останем хванати в капана толкова дълго, че не ми се ще да мисля за това.
— О, дяволите да го вземат — засмя се Планкет. Вече нямаше почти нищо, което можеше да го учуди или обърка. — Какво значение има всичко това, щом успяхме да избегнем гроба.
— Бих желал да не използвате думата „гроб“.
— Съжалявам. — Планкет седна на една седалка встрани и малко по-назад от Пит. Той огледа вътрешността на ДСГП. — Страхотна машина. Какъв е източникът на захранването й?
— Малък атомен реактор.
— Атомен, а? Вие, янките, никога не преставате да ме учудвате. Обзалагам се, че с това чудовище можем да преминем по цялото дъно и да се озовем на плажа Уайкики.
— И би спечелил облога си — каза Пит с лека усмивка. — Реакторът и животоподдържащите системи на „Големият Джон“ биха могли да ни отведат там. Единственият проблем е скоростта, която е цифром и словом пет километра в час. Ние ще умрем от глад доста преди да стигнем дотам.
— Не взехте ли нещо за обяд? — попита Планкет с чувство за хумор.
— Нямам дори и една ябълка.
Планкет погледна иронично към Пит.
— Дори и смъртта би ми се сторила по-приятна, ако не трябваше отново да слушам тази проклета мелодия.
— Не харесвате „Мини“? — попита Пит с престорена изненада.
— След като чух припева й за двадесети път, не.
— При положение, че външната кутия на телефона бе смачкана, единствената ни връзка с повърхността остана акустичният радиопредавател. Обхватът му не е достатъчен, за да постигнем връзка, но това е всичко, с което разполагаме. Мога да ви предложа валсовете на Щраус или мелодиите на големите оркестри от четиридесетте, но няма да са подходящи.
— Мнението ми за вашата фонотека не е високо — изсумтя Планкет. После погледна към Пит. — Какво му е лошото на Щраус?
— Музиката му е инструментална — отвърна Пит. — Изкривените от водната среда звуци на цигулката могат да приличат на тези на китовете или на няколкото други морски бозайници. В „Мини“ пеят човешки гласове. Ако някой на повърхността слуша, той ще разбере, че някой тук долу все още диша. Независимо колко неясна и изопачена е песента, никой няма да обърка човешкото бръщолевене с нещо друго.
— Колкото и да може това да ни бъде от помощ — каза Планкет, — ако бъде организирана спасителна акция, ние по никакъв начин няма да можем да се прехвърлим от този съд в някоя подводница без шлюзова камера. Това е устройство, което напълно липсва във вашия иначе забележителен трактор. Ако мога да говоря реалистично, в близкото бъдеще не виждам нищо друго, освен нашата неизбежна кончина.