Когато набраха скорост, Денингс отпусна малко лоста на газта, за да пести гориво. Той почака скоростта да достигне двеста възела, преди да започне бавно и постепенно да набира височина. Отвъд дясното крило, невидима в далечината, веригата на Алеутските острови бавно се извиваше на североизток. В продължение на две хиляди и петстотин мили те нямаше да видят нито едно късче земя.
— Как е двигател номер четири? — попита той Моузли.
— Върши си работата, но е малко позагрял.
— Веднага щом се качим на пет хиляди фута, ще му понижа малко оборотите.
— Няма да навреди, майоре — отвърна Моузли.
Арнолд даде на Денингс посоката на курса, който те щяха да поддържат следващите десет часа и половина. При височина четири хиляди и деветстотин фута Денингс предаде управлението на Стромп, след което се отпусна и се загледа в черното небе. Не се виждаха никакви звезди. Стромп започна да провира самолета през зловещата маса от гръмотевични облаци и вътре започнаха да усещат ударите от турбулентните въздушни маси.
Когато накрая оставиха най-лошата част от бурята зад себе си, Денингс разкопча предпазния колан и стана от седалката. Докато се обръщаше, погледът му премина през един прозорец на левия борд, под тунела, който водеше към средната част и опашката на самолета. Той едва успя да различи очертанията на единия край на бомбата, окачена на освобождаващия механизъм.
Тунелът, по който се минаваше само с пълзене, бе стеснен, за да приеме огромното тяло в бомбения отсек, и човек с мъка можеше да се промъкне през него. Като извиваше тяло, Денингс запълзя напред, премина край бомбения отсек и се спусна от срещуположния край. След това той отвори малката херметична врата и се плъзна вътре.
След като извади едно фенерче от джоба на крачола си, той тръгна по тясното мостче, което вървеше по дължината на двата бомбени отсека, които сега бяха съединени в един. Поради огромния си размер бомбата бе обрала всяко възможно свободно пространство. В най-широката си част тя бе на по-малко от два инча разстояние от надлъжните преградни стени.
Денингс колебливо протегна надолу ръка и я докосна. Стоманената й обвивка бе леденостудена при допир. Той не можеше да си представи стотиците хиляди хора, които тя можеше да изпепели за броени секунди или ужасяващия брой на поразените от изгаряния и радиация. От един черно-бял филм не можеше да се схванат мащабите на термоядрените температури или мощта на ударната вълна при ядрения опит в Тринити. За него това бе просто средство за слагане край на една война и спасяване живота на стотици хиляди негови съотечественици.
Като се върна в пилотската кабина, Денингс спря, за да побъбри с Бърнс, който преглеждаше една схема на детонационните вериги на бомбата. Експертът по въоръженията често поглеждаше към едно малко табло, монтирано над скута му.
— Има ли вероятност тя да се взриви, преди да стигнем дотам? — попита Денингс.
— Една светкавица би могла да го направи — отвърна Бърнс.
Денингс го погледна с ужас.
— Не си ли малко позакъснял с предупреждението, а? От полунощ насам непрекъснато летим в центъра на гръмотевична буря.
Бърнс вдигна поглед и се ухили.
— Спокойно можехме да се взривим и долу на земята. Какво толкова, по дяволите, нали се справихме?
Денингс бе шокиран от безгрижното отношение на Бърнс.
— Генерал Морисън знаеше ли за тази опасност?
— Повече от всеки друг. Той участва в проекта за атомната бомба от самото му начало.
Денингс потрепери и се извърна. Лудост, помисли си той, цялата операция бе една лудост. Щеше да бъде цяло чудо, ако някой от тях оцелееше, за да разкаже за нея.
Пет часа по-късно и с две хиляди галона по-малко гориво, Денингс изравни бомбардировача „B-29“ на височина 10 000 фута. Екипажът живна, когато небето на изток се обагри в оранжево от пукването на зората. Бурята бе останала далеч зад тях и те вече виждаха надигащите се вълни на морето. Под тях бяха останали само няколко бели парцаливи облака.
„Демоните на Денингс“ летеше на югозапад с умерената скорост от 220 възела. За щастие, те бяха хванали лек попътен вятър. Изгревът на слънцето ги завари сами над огромната пустош на Северния Тих океан. Един незнаен самолет, който идва отникъде и лети за никъде, размишляваше бомбохвъргачът Стантън, докато гледаше разсеяно през прозорците на носа.
На триста мили от Хонсю, най-големия японски остров, Денингс започна бавно и постепенно да се издига до височината от тридесет и две хиляди фута, от която Стантън щеше да пусне бомбата над Осака. Навигаторът Арнолд съобщи, че се движат с двадесет минути аванс. При сегашната скорост, пресметна той, те щяха да кацнат в Окинава след по-малко от пет часа.