Прожекторите, които осветяваха тясната шахта, хвърляха зловещи изкривени сенки вътре в пространството отвъд дебелата един метър бетонна стена, което, както по всичко изглеждаше, представляваше един голям тунел. Вътре те успяха да различат един стар ръждясал камион, обграден от нещо, което приличаше на огромен пласт от сиво-кафяви дървени пръчки и клони.
Въпреки хладния влажен въздух дълбоко под набраздените от минали сражения склонове на остров Корегидор, който се намираше на входа на манилския залив, двамата мъже, които надничаха през дупката, се потяха обилно. След дълги години на проучване те знаеха, че са на път да открият част от огромната военна плячка, останала от Втората световна война, известна като „Златото на Ямашита“, получила прозвището си от името на генерал Томоюки Ямашита, командир на японските сили във Филипините след октомври 1944 г.
Несметното съкровище, събирано от японците по време на войната от Китай, от държавите в югоизточна Азия, холандските колонии и Филипините, се състоеше от хиляди тонове екзотични скъпоценни камъни и бижута, сребърни и златни кюлчета, както и статуи на Буда и украшения от католически олтари, инкрустирани с безценни камъни и излети от масивно злато.
Манила бе служила като сборен пункт, от който пратките щяха по-късно да бъдат експедирани за Япония, но поради тежките транспортни загуби в по-късните стадии на войната от американските подводници в Токио пристигнаха по-малко от двадесет процента от плячката. Без да имат къде да отидат и поставени под угрозата островът да бъде нападнат от изпълнените с чувство на мъст американци, японците, пазители на съкровището, бяха изправени пред една дилема. Те нямаха намерение да го върнат на народите и хората, които бяха ограбили. Единственият им избор бе да скрият огромното съкровище на стотици различни места из остров Лусон и около него, с надеждата да се върнат след войната и да го пренесат тайно у дома.
По най-скромни оценки стойността на плячкосаното съкровище по текущи пазарни цени се изчисляваше между четиристотин и петдесет и петстотин милиарда долара.
Изкопните работи в този конкретен участък на Корегидор, на няколкостотин метра западно и на повече от километър под страничния тунел, който някога бе служил за главна квартира на генерал Дъглас Макартър, преди той да бъде евакуиран в Австралия, бяха продължили четири месеца. Като използваха копия на стари карти на OSS9, които те бяха открили погребани в архивите на ЦРУ в Лангли, агентите от американските и филипинските разузнавателни служби работеха заедно в екип и ръководеха изкопните дейности. Това бе една изтощителна работа, която напредваше изключително бавно.
Указанията върху картите бяха дешифрирани, след като се установи, че са били написани на един древен японски диалект, използван преди хиляда години. До шахтата, водеща към съкровището, трябваше да се стигне под страничен ъгъл, тъй като първоначалният й вход бе миниран с няколко бомби с тегло хиляда-две хиляди фунта и трябваше да се срути при едно директно влизане. Проникването през двадесеткилометровия лабиринт, прокопан от японците по време на тяхната окупация на Лусон, трябваше да бъде прецизно изчислено, тъй като в противен случай миньорите можеха да изгубят месеци, копаейки на погрешно ниво и да минат встрани, само на няколко сантиметра от тунела със съкровището.
По-високият от двамата, Франк Манкузо, поиска с ръка по-голям прожектор. Подадоха му един и той го пъхна през отвора в стената. Лицето му побледня в жълтеникавия сумрак. Вцепенен от ужас, той осъзна какво всъщност представляваха късите дървени клонки.
Рико Акоста, минен инженер, прикрепен към филипинските сили за сигурност, се приближи до Манкузо.
— Какво виждаш, Франк?
— Кости — каза Манкузо с едва доловим глас. — Скелети. Господи, там трябва да има стотици от тях. — Той отстъпи назад и кимна на Акоста.
Нисичкият човечец подкани с жест миньорите към отвора.
— Разширете го — нареди той.
На групата филипински миньори бе необходим по-малко от един час, за да пробият с тежките си чукове достатъчно голям отвор, за да може да мине през него човек. Циментът, от който бяха изградени стените на тунела, бе долнокачествен, напукан и ронлив и се къртеше лесно. Това те считаха за късмет, тъй като никой не искаше да рискува галерията да се срути върху тях, ако използваха взривни вещества.