— График? — попита Акоста.
— Опис на съкровището.
Акоста се тръшна на един стол зад едно от бюрата.
— Взели са го, всичкото са го изнесли тайно.
— Преди около двадесет и пет години, според датата на дъската.
— Маркос? — попита Акоста. — Той трябва да се е добрал дотук първи.
— Не, не е бил Маркос — отвърна Манкузо, сякаш винаги бе знаел истината. — Японците. Те са се върнали, взели са златото и са ни оставили костите.
14
Къртис Мийкър паркира „Мъркюри Кугър“, колата на съпругата му, и небрежно извървя трите пресечки до театър „Форд“ на Десета улица, между улици Е и Ф. Той закопча палтото си, за да се предпази от острия есенен вятър и закрачи заедно с група възрастни граждани, тръгнали на обиколка из столицата в късната съботна вечер.
Техният екскурзовод ги спря пред театъра, където Джон Уилкс Бут бе застрелял Ейбрахам Линкълн и им изнесе кратка лекция, преди да ги преведе през улицата до „Питърсън Хаус“, където президентът бе починал. Без да бие на очи, Мийкър се изплъзна, показа за миг значката си на агент от федералната служба на портиера и премина във фоайето на театъра. Той проведе кратък разговор с управителя, след което седна на едно канапе, като си даде вид, че чете спокойно една програма.
В очите на закъснелите, непропускащи нито една премиера посетители, които бързо преминаваха край Мийкър запътени към своите места, той изглеждаше като незаинтересован посетител, който е бил отегчен от пресъздаването на пиеса от края на деветнадесети век на тема испано-американската война и е предпочел да изчака края й във фоайето.
Мийкър в никакъв случай не бе турист или любител на театралното изкуство. Званието му бе заместник-директор по високотехнологичните операции и той рядко ходеше другаде нощем освен в офиса си, където разучаваше спътникови разузнавателни снимки.
По своята същност той бе свит човек, който рядко казваше повече от едно-две изречения наведнъж, но бе високо уважаван от разузнавателните кръгове като най-добрия анализатор на спътникови снимки в бранша. Той бе това, което жените наричаха „мъж с приятна външност“, черна коса с тук-там сиви кичури, лице, излъчващо доброта и вечно готово да се усмихне, както и очи, от които искряха приятелски чувства.
Докато вниманието му изглеждаше приковано в програмата, едната му ръка се плъзна в джоба и натисна бутона на един предавател.
Вътре в театралната зала Реймънд Джордън се бореше със съня си. Под гневния поглед на жена му до него той се прозя като един вид защита срещу стогодишния диалог на сцената. За облекчение на зрителите, които седяха в старомодни твърди седалки, пиесите и сцените в театър „Форд“ бяха кратки. Джордън се завъртя в по-удобно положение върху твърдата дървена седалка и остави съзнанието му да се понесе от пиесата към един риболовен излет, който той бе планирал за следващия ден.
Внезапно унесът му бе прекъснат от три тихи писукания от електронния часовник на китката му. Това бе така наречения часовник „Делта“, по името на кода, който приемаше, но носеше етикет на „Рейтек“, за да изглежда обикновен и да не бие на очи. Кодът Делта го известяваше, че става въпрос за нещо особено важно и че някой щеше да го вземе или посрещне.
Той прошепна едно извинение на жена си и си проправи път към пътеката и оттам отиде във фоайето. Когато Джордън позна Мийкър, лицето му помрачня. Въпреки че това излизане от залата му бе добре дошло, той не остана очарован от факта, че някъде се е получила кризисна ситуация.
— Какво е положението? — попита той без предисловие.
— Знаем кой кораб е носил бомбата — отвърна Мийкър, като стана на крака.
— Не можем да говорим тук.
— Уредих с управителя на театъра да ползваме служебния му офис. Там мога да ви докладвам на спокойствие.
Джордън знаеше стаята. Тръгна натам, следван по петите от Мийкър и влезе в едно преддверие, обзаведено с декори в стил шестдесетте години на миналия век. Той затвори вратата и отправи поглед към Мийкър.
— Сигурен ли си? Няма никаква грешка?
Мийкър поклати сериозно глава.
— Снимките от една по-ранна метеорологична птичка показаха три кораба в района. Ние задействахме „Скай Кинг“, нашия стар разузнавателен спътник, когато той минаваше над експлозията и открихме два от корабите.
— Как?
— С компютърно увеличение на радарно-сонарната система, което ни позволява да виждаме през водата така, сякаш е прозрачна.