— Много редки са случаите, когато получаваме заповед да се покажем на повърхността по време на плаване, за да приемем посетители. Трябва да ви кажа, че това не ми харесва.
Сандекър сдържа усмивката си, докато прекрачваше от моторницата на „Шанхай Шели“ върху мостика на отчасти подаващата се над водата кула на „Тъксън“. Той разтърси ръката на Мортън с нехайно безгрижие, а властната му осанка искаше да подскаже, че ако не друго, то такива визити за него са ежедневие.
— Това не е приумица от моя страна да ви накарам да се отклоните от оперативните си мероприятия, за да мога да се отбия при вас за коктейл, командире. Тук съм по заповед на президента. Ако присъствието ми е неудобно, ще бъда щастлив да се върна на джонката.
Изражението на лицето на Мортън ясно свидетелстваше, че отговорът на Сандекър го беше жегнал.
— Не исках да ви обидя, адмирале, но съветските спътници…
— Ще ни заснемат с ярки цветове за удоволствие на техните специалисти, занимаващи се с анализ на разузнавателни данни. Да, така е, но на нас наистина не ни пука какво те виждат или мислят. — Сандекър се обърна, когато Джордино се качи на борда. — Моят заместник-директор на проекта, Ал Джордино.
Почти несъзнателно Мортън приветства Джордино, като козирува, без да изпъва докрай ръка, и ги поведе през люка надолу към командния център на подводницата. Те последваха командира в едно малко отделение с прозрачна маса за чертане с вдлъбната отстрани вътрешност, чиято горна повърхност показваше триизмерно сонарно изображение на морското дъно.
Лейтенант Дейвид де Лука, щурманът на „Тъксън“, се бе надвесил над масата. Той се изпъна, когато Мортън представи новодошлите и се усмихна топло.
— Адмирал Сандекър, за мен е чест. Не съм пропуснал нито една от вашите лекции в Академията.
Сандекър засия.
— Надявам се, че не съм ви приспивал.
— Ни най-малко. Описанията ви за проектите на НЮМА бяха много увлекателни.
Мортън стрелна с поглед Де Лука и кимна надолу към масата.
— Адмиралът е много заинтригуван от твоето откритие.
— Какво можеш да ми покажеш, синко? — каза Сандекър, като сложи ръка на рамото на Де Лука. — Съобщението бе, че сте засекли необичайни звуци на морското дъно.
Де Лука се поколеба за момент.
— Чуваме странна музика.
— „Русалката Мини“? — изтърси Джордино.
Де Лука кимна.
— Да, в началото. Сега обаче звучи като маршовете на Джон Филип Соуса.
Очите на Мортън се присвиха.
— Откъде може да знаете това?
— Дърк! — категорично каза Джордино. — Той все още е жив.
— Да се надяваме — каза Сандекър с растяща радост. Той погледна Де Лука. — Все още ли чувате музиката?
— Да, сър. След като получихме стабилен сигнал, ние успяхме да проследим източника.
— Той се движи?
— С около пет километра в час по дъното.
— Той и Планкет трябва да са оцелели и избягали след земетресението с „Големият Джон“ — заключи Джордино.
— Опитахте ли се да установите контакт? — Сандекър попита Мортън.
— Да, но системите ни не са предназначени да предават сигнали във вода на дълбочина по-голяма от хиляда метра.
— Можем да влезем във връзка с тях посредством подводния телефон в подводницата — каза Джордино.
— Освен ако… — Сандекър се поколеба. Той хвърли поглед към Мортън. — Бихте ли могли да ги чуете, ако те се опитваха да се свържат със съд на повърхността, командире?
— Щом можем да чуваме музиката им, бихме могли да чуем и техните гласови съобщения. Може би неясни и объркани, но смятам, че нашите компютри биха могли да съединят отделните части в едно членоразделно съобщение.
— Да сте приемали подобни звуци?
— Не, никакви — отвърна Мортън.
— Телефонната им система трябва да е повредена — изказа предположение Сандекър.
— Тогава защо могат да предават музика?
— Аварийна усилвателна система за указване местоположението на съда в случай на повреда — отвърна Джордино. — Един спасителен съд би могъл да се насочи по звука. Но тя не е направена да предава или приема гласови съобщения.
Мортън се размърда, обзет от бавно надигащ се гняв. Не му харесваше това, че губеше контрол над положението на борда, на който командващият бе той.