Пит се усмихна и премина на ръчно управление, като зави с подводния съд, за да избегне странната колония от екзотичен морски живот, която процъфтяваше без слънчева светлина. Тя бе като пищен оазис в пустинята и покриваше близо един квадратен километър от морското дъно. Широките вериги на чудовището натрапник заобиколиха бълващите пара отвори и виещите се дълги лиани от сплетени тела на гигантски тръбни червеи, които леко се полюшваха от течението, сякаш бяха блатни тръстики, разклащани от бриз.
Планкет гледаше с благоговение кухите стебла, докато червеите вътре развяваха своите нежни розови и виненочервени пера в черната вода.
— Някои от тях трябва да са с дължина над три метра! — възкликна той.
Дъното около гейзерите и тръбните червеи беше осеяно и с огромни бели миди от видове, които Планкет никога не бе виждал преди. Създания с лимонен цвят, които имаха някаква биологична връзка с медузите и приличаха на гъба прахавица, се бяха смесили с бодливи малки рачета и синкави скариди. Нито едно от тях не се нуждаеше от фотосинтеза, за да живее. Те се хранеха с бактерии, които превръщаха изхвърления от гейзерите сероводород и кислород в органични хранителни вещества. Ако слънцето внезапно угаснеше, тези създания щяха да продължат да съществуват в тъмната като рог водна бездна, докато всички други форми на живот на повърхността щяха да изчезнат.
Той се опита да запечати в съзнанието си картината с различните обитатели около гейзерите, докато те изчезваха в облака тиня зад тях, но не можеше да се съсредоточи. Затворен в херметичната кабина на подводното превозно средство, Планкет изпитваше огромно вълнение, докато гледаше непознатия свят. Макар че не за първи път се спускаше на такава дълбочина, той внезапно се почувства самотен като космонавт, загубил се нейде отвъд галактиката.
Пит хвърли само няколко бегли погледа към невероятната сцена навън. Той нямаше време за развлечения. Очите и рефлексите му разчитаха на бързината, с която той реагираше, когато на монитора се появяваха опасни участъци пред тях. Той на два пъти почти изгуби управление и „Големият Джон“ за малко да политне в зейналите пукнатини, но в последния момент съумяваше някак си да спре на по-малко от метър от ръба. Неравният терен често се оказваше непроходим като поток лава на Хаваите и той трябваше бързо да програмира компютъра, за да начертае обиколен маршрут, който крие най-малко опасности.
Пит трябваше особено да внимава в участъци на земни свличания и ръбове на каньони, които не можеха да издържат теглото на превозното средство. Веднъж той бе принуден да заобиколи един малък, но действащ вулкан, чиято стопена лава се изливаше през една дълга пукнатина и се стичаше надолу по склона, преди да се втвърди под ледената вода. Той лъкатушеше между дълбоки набраздени падини и високи скали, пресичаше широки полегати кратери — терени и повърхностни образувания, които иначе човек би очаквал да намери само на Марс.
Пит караше подводния съд, като се ръководеше по данните, които сонарните и радарните сонди изпращаха на компютъра, вместо да се осланя на ограничената видимост, осигурявана от фаровете на ДСГП. Това правеше пътуването му всичко друго, но не и приятно. Напрежението, на което бе подложен, започна да се проявява с болки в мускулите и смъдене в очите и той реши да предаде временно командването на Планкет. Британецът бързо схвана тънкостите на управлението на „Големият Джон“.
— Току-що преминахме двете хиляди метра — съобщи Пит.
— Добре изглежда — отвърна бодро Планкет. — Изминали сме повече от половината.
— Не бързай още да се радваш толкова. Наклонът стана по-голям. Ако той се увеличи с още пет градуса, веригите ни няма да могат да постигнат сцепление.
Планкет прогони от съзнанието си всякаква мисъл за неуспех. Той имаше пълно доверие в Пит, подробност, която дразнеше човека от НЮМА до безкрайност.
— Повърхността на склона стана по-гладка. Сега можем да вървим директно към върха.
— Скалите от лава наоколо може и да са позагубили острите си ръбове и да са станали по-заоблени — уморено промърмори Пит. Думите му излизаха бавно и неохотно като от устата на изтощен човек. — Но в никакъв случай не могат да бъдат наречени гладки.
— Не се тревожи. Ние излязохме от дълбоката зона и сега се намираме на междинна дълбочина. — Планкет направи пауза и посочи през прозорчето за наблюдение към един проблясък от синьо-зелена биолуминесценция. — Порихтис мириастер, риба, която може да свети две минути.