— Няма никой в къщи — тихо продума той.
— Трудно е за вярване, че никой на повърхността не е чул гърмящата ни музика, за да се насочи към нашия съд — каза Планкет, повече ядосан, отколкото разочарован.
— Те разполагаха с твърде малко скъпоценно време, за да организират спасителна операция.
— Все пак аз очаквах една от твоите подводници да се върне, за да ни прави компания.
Пит сви уморено рамене.
— Повреда в оборудването, неблагоприятни атмосферни условия, колко ли други проблеми е възможно да са ги възпрепятствали.
— Ние не изминахме цялото това разстояние, за да пукнем сега тук на това дяволско място. — Планкет погледна нагоре към повърхността. Черният цвят на непрогледната бездна бе заменен от леко просветващо тъмносиньо.
— Не и толкова близо.
Пит знаеше, че Джордино и адмирал Сандекър щяха да положат всички усилия, за да спасят него и Планкет. Той отказваше да приеме възможността те да не са разгадали плана му и да действат съобразно него. Без да продума, той се изправи, отиде в задната част и повдигна капака към машинното отделение. Пробойната се бе разширила и нивото на водата бе над един метър. След около четиридесет минути, най-много час, то щеше да достигне турбината. В мига, когато тя се наводнеше, щеше да замре и генераторът. При положение, че животоподдържащите системи не функционират, Пит и Планкет скоро щяха да ги последват.
— Ще дойдат — мислено изрече Пит, изпълнен с непоколебима увереност. — Те ще дойдат.
17
Изминаха десет минути, след това още десет. Мисълта, че са сами в безкрайната бездна ги изпълни със страх. Чувството на обреченост, че са изгубени нейде на морското дъно, заобиколени от безкрайна тъмнина и странен морски живот, бе като един ужасен кошмар.
Пит бе паркирал „Големият Джон“ в средата на подводния връх, след което бе програмирал компютъра да следи пробойната в машинното отделение. Той гледаше внимателно цифрите на дисплея, които показваха, че само няколко сантиметра делят генератора от нивото на водата.
Въпреки че поради изкачването към по-плитко място външното налягане на водата бе силно спаднало, пробойната се бе разширила и по-нататъшните усилия на Пит да обуздае нахлуващата вода не се увенчаха с успех. Той изпусна навън известно количество въздух, за да компенсира повишеното атмосферно налягане вътре в съда, причинено от повдигащото се ниво на водата.
Планкет се полуобърна и започна да изучава Пит. Загрубялото му, излъчващо сила лице бе напълно спокойно и бе така съсредоточено, че клепачите му сякаш не трепкаха. В очите му блещукаха искрици от гняв, който не беше отправен към конкретна личност или предмет, а бе по-скоро предизвикан от положението, което той не можеше да овладее. Той се бе вглъбил в себе си и бе оставил Планкет в най-далечните кътчета на съзнанието си, сякаш британският океанограф се намираше на хиляди километри от него. Съзнанието на Пит бе бронирано срещу всякакво чувство на страх от смъртта. Той пресяваше през ума си безброй планове за бягство, като преценяваше от всички страни и най-малката подробност, за да бъдат накрая всички до един изхвърлени от съзнанието му като невъзможни.
Останала бе само една възможност, която имаше някакъв, макар и минимален шанс за успех, но всичко зависеше от Джордино. Ако приятелят му не се появеше в близкия един час, след това щеше да бъде вече твърде късно.
Планкет се пресегна и стовари голямата си лапа върху рамото на Пит.
— Великолепен опит, Пит. Успя да ни изведеш от дълбоката бездна почти до повърхността на морето.
— Не бе достатъчно добър — измърмори Пит. — Изминахме толкова дълъг път, за да се провалим на самия край.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш как смяташе да се справиш без удобството на шлюзова камера, през която да напуснем този съд, и подводна транспортна капсула, с помощта на която да стигнем до повърхността?
— Първоначалната ми идея бе да се доберем дотам с плуване.
Планкет повдигна вежда.
— Надявам се, че не си очаквал да сдържаме дъха си.
— Не.
— Добре — каза Планкет удовлетворен. — Що се отнася до мен, аз ще хвърля топа още преди да съм се издигнал на тридесет метра. — Той се поколеба и погледна любопитно Пит. — Без майтап, с плуване ли мислеше?
— Една абсурдна идея, родена от отчаяние — отговори философски Пит. — Не съм толкова глупав, за да повярвам, че телата ни ще издържат на атаката на външното налягане и декомпресията.