Въпреки че никога не очакваха да се срещнат отново в плът и кръв, те наистина вярваха, че душите им ще се съберат отново в Ясукуни, светия храм-паметник, построен в чест на падналите в бой за императорската кауза след революцията през 1868 година.
Храмът стои върху едно възвишение в центъра на Токио, познато като Кудан Хил. Известна също като Шоконша, или „светилище, което призовава духовете“, централната церемониална част бе построена в съответствие със строгите правила на архитектурата Шинто и е напълно лишена от украшения.
Религиозна култура, основана на древна традиция, Шинто се е разклонила през годините на многобройни секти с различни обреди и ритуали, обединени около ками, или „пътя на божествената сила, преминаваща през различните божества“. До Втората световна война тя се бе вече превърнала в държавна окултна и нравствена философия, твърде далеч от една строга религия. По време на американската окупация цялата правителствена поддръжка на храмовете Шинто бе преустановена, но по-късно те бяха обявени за национално съкровище като културни обекти с голяма стойност.
Вътрешното светилище на всички храмове Шинто е недостъпно за никой, освен за главния жрец. Вътре в него се съхранява свещения предмет, който символизира божествения дух. В Ясукуни свещеният символ е едно огледало.
През огромната порта от бронз, водеща към храма, където са погребани героите от войните, не се допускат да преминават чужденци. Една подробност, която странно защо е пропускана, е, че духовете на двама капитани, чужденци, чиито кораби са били потопени, докато са снабдявали японските сили по време на руско-японската война през хиляда деветстотин и четвърта година, са също обожествени наред с близо два милиона и петстотинте хиляди японски военни герои. В Ясукуни се съхраняват костите и на редица негодници.
Техните духове включват отдавнашни политически убийци, военни фигури от подземния сеят и военнопрестъпници, водени от генерал Хидеки Тойо, които бяха отговорни за жестокости, равни и често дори по-брутални от зверствата в Аушвиц и Дахау.
След Втората световна война Ясукуни се превърна в нещо по-свято от военен паметник. Той бе символът, който обединяваше десните консерватори и военните, които все така бленуваха за една империя, над която да властва превъзходството на японската култура. Посещението, което министър-председателят Уеда Юнширо и лидерите на неговата партия правеха всяка година по повод годишнината от разгрома на Япония през 1945 година, за да се преклонят пред паметта на жертвите, бе отразявано в дълбочина от националната преса и телевизионни мрежи. Честването обикновено биваше последвано от бурни протести от страна на политическата опозиция, дейци на левицата и на пацифистките движения, различни религиозни фракции, които не поддържаха Шинто, както и от съседните страни, които бяха изпитали на гърба си японската окупация по време на войната.
За да избегнат откритата критика и атаките от политическите си противници, ултранационалистите, които крояха планове за възкресяване на империята и прослава на японската раса, бяха принудени да се събират тайно през нощта в Ясукуни, за да почетат паметта на героите. Те идваха и си отиваха като сенки. Хора с огромни богатства, високопоставени държавни сановници, както и зловещите манипулатори, които никога не се показваха на открито. Техните хищни нокти бяха здраво сграбчили една структура с огромна власт, която бе недостижима дори и за ръководителите на правителството.
А в нея най-потаен и могъщ от всички бе Хидеки Сума.
От небето леко ръмеше дъждец, когато Сума премина през портата и се запъти по застлания с чакъл път към храма Шоконша. Макар отдавна да бе минало полунощ, пътят му бе осветен от светлините на Токио, които ниските облаци отразяваха. Той се спря под едно голямо дърво и огледа двора, обграден от високи външни стени. Единственият признак на живот бе една колония от гълъби, сгушени под плочите, които покриваха извития покрив.
Удовлетворен, че никой не го наблюдава, Хидеки Сума изпълни ритуала, който се състоеше в измиване на ръцете в една каменна вана и изплакване на устата с вода от един малък черпак. След това той влезе във външната зала на храма и срещна главния жрец, който очакваше пристигането му. Сума остави един дар в параклиса, след което от вътрешния джоб на шлифера си извади снопче листа, увити в копринен свитък15. Той ги подаде на жреца, който ги постави на олтара.
15
Или макимоно (япон.) — хоризонтален ръчен свитък, съдържащ текст или рисунка, чието предназначение е да се разглежда, когато се развива. — Б.пр.