Лицето на Пит придоби скептично изражение.
— Може би няма да имаме тази възможност. Нещо става тук, Ал. Когато адмиралът мълчи като риба, работите явно са тръгнали на зле.
Устните на Джордино се извиха в усмивка.
— И аз се опитах да изкопча нещо от него.
— И?
— Един кол на ограда е по-разговорлив от него.
— Единствената троха, която пусна — каза Пит, — бе, че след като се приземим, отиваме директно в сградата на Главното федерално управление.
Джордино изглеждаше объркан.
— Никога не съм чувал за Главно федерално управление във Вашингтон.
— Нито пък аз — каза Пит. Зелените му очи загледаха остро и предизвикателно. — Още една причина, поради която мисля, че ни пързалят.
21
Опасенията на Пит, че някой им бе скроил номер, се потвърдиха напълно, когато пред очите му се изправи сградата на Главното федерално управление.
Микробусът, който ги бе взел от военновъздушната база „Андрюс“, беше без опознавателни знаци и странични прозорци. Той свърна от Конститюшън авеню, подмина един магазин за продажба на дрехи втора ръка, тръгна надолу по една мръсна уличка и спря пред стъпалата на една занемарена шестетажна тухлена сграда, която се намираше зад един паркинг. Пит прецени, че основите й са били положени през тридесетте.
Цялото здание бе порутено. Няколко прозореца бяха счупени и заковани с дъски. Черната боя по балконите от ковано желязо се лющеше, тухлите бяха силно ерозирали от времето и се ронеха и като последен щрих към всичко това един дръглив скитник се бе проснал върху напуканите бетонни стъпала до един кашон, пълен с неописуемо мръсни неща.
Двамата федерални агенти, които ги ескортираха от Хаваи, ги поведоха нагоре по стъпалата. Те не обърнаха внимание на бездомния скитник, докато Сандекър и Джордино му хвърлиха просто по един мимолетен поглед. Повечето жени биха погледнали бедняка със съчувствие или отвращение, но Стейси кимна и му се усмихна леко.
Любопитен, Пит се спря и каза:
— Хубав ден за слънчев тен.
Скитникът, чернокож мъж към четиридесетте, вдигна поглед.
— Сляп ли си, човече? За какво ми е на мен този тен?
Пит позна острия проницателен поглед на професионален съгледвач, който не пропусна да изследва до милиметър ръцете, дрехите, тялото и лицето на Пит, в този порядък. Това определено не бе блуждаещият поглед на бездомник от крайните улички и квартали.
— О, не знам — отвърна Пит с дружелюбен тон. — Може да ти потрябва, когато си вземеш пенсията и се преместиш да живееш в Бермуда.
Скитникът се усмихна. В устата му блеснаха два реда бели и здрави зъби.
— Пожелавам ти безопасен престой, мой човек.
— Ще се опитам — каза Пит, развеселен от странния отговор.
Той премина през първия пръстен от дегизирани часовои и последва останалите във фоайето на сградата.
Отвътре тя бе също така занемарена, както бе отвън. Миришеше неприятно на дезинфектиращи препарати. Зелените плочки на пода бяха силно изтъркани, стените голи и изцапани от хиляди отпечатъци от пръсти, наслагвани едни върху други през годините. Единственият предмет в мръсното фоайе, който изглеждаше добре поддържан, бе една старомодна пощенска кутия. Табелката й от масивен месинг лъщеше под светлината на покритите с прах осветителни тела, които висяха от тавана, а американският орел над думите „Поща на САЩ“ блестеше така, както бе блестял в деня, в който е бил излят от калъпа си. За Пит това бе един странен контраст.
Вратата на един стар асансьор се плъзна и се отвори безшумно. Мъжете от НЮМА с изненада откриха, че вътрешността му бе облицована с блестящо хромово покритие и че оператор на асансьора бе един американски морски пехотинец, облечен в синя униформа. Пит забеляза, че Стейси се държеше така, сякаш предварително бе подготвена за това.
Пит влезе последен. В блестящите стени от хром той видя отражението на уморените си, зачервени очи и прошарената набола брада. Морският пехотинец затвори вратата и асансьорът тръгна със зловеща тишина. Пит не можеше да усети никакво движение. Нямаше табло или мигащи лампички над вратата, които да указват минаващите етажи. Единствено вътрешното му ухо долови, че пътуваха много бързо надолу, като се спускаха на голяма дълбочина.
Накрая вратата се отвори към едно фоайе и коридор, които бяха толкова чисти и спретнати, че с тях можеше да се гордее всеки един от онези капитани, които не оставяха и минутка свободна на екипажа си от чистене и миене на кораба. Федералните агенти ги поведоха към втората врата от асансьора и отстъпиха встрани. Групата мина през едно празно пространство между външната и вътрешната врата, което Пит и Джордино веднага разпознаха като въздушна камера, чиято цел бе да направи стаята звуконепроницаема. След като втората врата се затвори, те чуха как въздухът бе шумно изпомпан.