Пит се усети, че стои в едно помещение, което не познаваше тайни. Това бе една огромна заседателна зала с нисък таван, която бе така изолирана от външния шум, че разположените в ниши флуоресцентни лампи бръмчаха като пчели, човешкият шепот можеше да се чуе на десет метра, а нормалните разговори звучаха почти като викове. В средата на помещението се намираше една масивна стара библиотечна маса, закупена някога от Елеонор Рузвелт за Белия дом. От нея се носеше силен мирис на препарат за лъскане на мебели.
На централно място върху нея бе поставена една фруктиера с десертни ябълки. Подът под масата бе застлан с фин стар персийски килим с кървавочервен цвят.
Стейси отиде до срещуположната страна на масата. Един мъж се надигна и я целуна леко по бузата. В гласа, с който той я поздрави, се долавяше тексаски акцент. Той изглеждаше млад, поне шест-седем години по-млад от Пит. Стейси не направи опит да го представи. Тя и Пит не бяха си разменили нито една дума, след като се качиха на борда на реактивния „Гълфстрийм“ в Хаваи. Тя се опитваше непохватно да си придаде вид, че не забелязва присъствието му, като държеше гърба си обърнат към него.
Двама мъже с азиатски черти седяха заедно до приятеля на Стейси. Те разговаряха с тих глас и не си направиха труда да вдигнат поглед, докато Пит и Джордино стояха и разглеждаха стаята. Един мъж, който имаше вид на завършил Харвард и носеше костюм с жилетка, украсена с ключа на Фи Бета Капа върху верижката на часовника си, седеше встрани от другите и четеше папка с документи.
Сандекър се отправи към един стол до централното място на масата, седна и запали една от своите навити по специален начин хавански пури. Той видя, че Пит изглеждаше изнервен и неспокоен. Чертите му се бяха променили до неузнаваемост.
Към тях се приближи един слаб, по-възрастен мъж, чиято коса бе до раменете. В ръката си той държеше лула.
— Кой от двамата е Дърк Пит?
— Аз съм — отвърна Пит.
— Франк Манкузо — каза непознатият, като протегна ръка. — Съобщиха ми, че ще работим заедно.
— Водите с един ход — каза Пит, като му разтърси здраво ръката и представи Джордино. — Приятелят ми тук, Ал Джордино и аз сме в неведение.
— Събрани сме, за да съставим един МЕР.
— Какво?
— МЕР, акроним на Междуведомствен Екип за Разследване.
— О, боже — изохка Пит, — само това ми липсваше. Единственото, което искам да направя, е да си отида вкъщи, да си налея текила върху бучки лед и да се строполя в леглото.
Преди да може да продължи с тъжбите си, в заседателната зала влезе Реймънд Джордън, придружен от двама мъже, чиито лица бяха толкова весели, колкото лицата на пациенти, на които лекарят току-що е съобщил, че черният им дроб е прояден от гъбични израстъци от джунглата на Борнео. Джордън се насочи право към Сандекър и го поздрави сърдечно.
— Приятно ми е да те видя, Джим. Дълбоко ценя твоето съдействие в тази каша. Знам, че е било удар за вас да загубите проекта си.
— НЮМА ще построи друг — заяви Сандекър с обичайния си самоуверен тон.
Джордън седна начело на масата. Заместниците му седнаха до него и поставиха няколко папки с документи на масата пред него.
Въпреки че бе седнал, Джордън не се облегна назад. Тялото му бе изправено неподвижно, като гръбнакът му едва докосваше облегалката на стола. Сдържаните му черни очи обходиха бързо лицата пред него, сякаш се опитваха да прочетат мислите на всеки един от присъстващите. След това той се обърка директно към Пит, Джордино и Манкузо, които все още стояха прави.
— Господа, бихте ли се разположили удобно?
За няколко мига настъпи тишина, докато Джордън подреждаше папките пред себе си. Атмосферата навяваше на тежки мисли и бе изпълнена с онази напрегнатост и загриженост, които водеха до язва.
Пит седеше с безизразно изражение. Мислите му бяха на друго място. Умът му не бе подготвен за водене на тежки разговори, тялото му бе уморено от напрежението на последните два дни. Това, за което копнееше, бе един горещ душ и осем часа сън. Но той си наложи волята да продължи участието си в заседанието от уважение към адмирала, който бе в края на краищата негов шеф.