— Такъв проектозакон не е постъпвал за разглеждане — рязко каза сенаторът Майк Диас. — Това, което казах, беше: „Онези от вашите компании, които действат и реализират печалба на американска земя, трябва да спазват същите закони и данъчни разпоредби както нашите“. Вашите основни пазари остават затворени за нас. Вие не допускате американците да купуват недвижима собственост и да притежават дялово участие във вашия бизнес, докато японските лихви извършват безнаказано финансови убийства в нашата страна, мистър Цубой, и вие знаете това дяволски добре.
Един от хората, които не се страхуваха от Цубой, бе демократът от Ню Мексико Майкъл Диас, председател на комисията. Той бе движещата сила зад една инициатива не само за ограничаване, но и за всеобщо намаляване на чуждестранните инвестиции в американския държавен и частен бизнес и в недвижимата собственост и ако можеше, той щеше да наложи търговско ембарго на всички стоки, внасяни от Япония.
Вдовец, наближаващ петдесетте, Диас бе единственият сенатор, който живееше в офиса си. Той държеше една малка баня и една странична стая с легло, хладилник, печка и мивка. През двадесет и петте години от кариерата си той бе получил славата на най-усърдно работещия политик на хълма. Работните му навици бяха останали същите, както в самото начало. Съпругата му бе починала от диабет, малко след като бе избран за първия си мандат. Те нямаха деца и след смъртта й той въобще не помисли да се ожени повторно.
Косата му бе напълно черна и сресана назад в стил помпадур. Лицето му бе кръгло и кафяво, с тъмнокестеняви очи и уста, която винаги бе готова да се разтегне в усмивка от бели, идеално подравнени зъби. Като пилот на военен хеликоптер във Виетнам той бе свален и ранен в коляното. Той бе пленен и откаран в Ханой, където прекара две години като военнопленник. В затвора коляното му не бе лекувано както трябва и той сега накуцваше, помагайки си с бастун.
Върл противник на чуждото влияние и намеса в американските дела, Диас се беше борил за търговски ограничения и високи митнически тарифи, както и срещу това, което той виждаше като несправедлива търговска и инвестиционна дейност, практикувана от японското правителство. Битката с Япония за него не бе само икономическа, това бе една финансова война, в която той вече виждаше Съединените щати победени.
— Господин председателю?
Диас кимна към една привлекателна дама, член на комисията.
— Да, мис Смит, давам ви веднага думата.
— Мистър Цубой — започна тя, — вие заявихте преди, че доларът трябва да бъде заместен от йената. Не смятате ли, че този позиция е малко крайна?
— Не и когато вземете под внимание, че японските инвеститори финансират петдесет и пет процента от вашия бюджетен дефицит — отвърна Цубой, като махна безгрижно с ръка. — Смяната на вашата валута с наша е просто въпрос на време.
Депутатката от Конгреса Лорън Смит от Колорадо не можеше да повярва, че чува такива изявления. Висока, впечатляваща, със светлокестенява коса, оставена дълга, за да подчертае изпъкналите й скули и теменужени очи, тя бе представителка на един окръг на запад от континенталния раздел. Изпълнена с енергия, тя бе стройна като газела и дръзка като палаво момиче. Уважавана за политическата си ловкост, тя се радваше на значително влияние.
Много от властимащите във Вашингтон се бяха опитвали да спечелят нейните симпатии както в Конгреса, така и извън него, но тя бе човек, който ревниво пазеше личния си живот и излизаше само с мъже, които нямаха нищо общо с бизнеса или политиката. Тя поддържаше една скрита, неангажираща връзка с един мъж, от когото силно се възхищаваше. Тя се чувстваше удобно при мисълта, че те никога няма да живеят заедно като интимни приятели или съпрузи. И двамата следваха свой собствен път в живота и се срещаха само тогава, когато бе удобно.
— Как можем да станем по-близки, отколкото сме сега? — попита Лорън. — Авоарите на клоновете на японските банки в Съединените щати далеч надвишават общите авоари на американските банки. В тази страна вече над един милион американци работят за японски работодатели. За всички по-важни цели вашите лобисти са си осигурили подкрепата на нашето правителство. В Америка вие притежавате недвижима собственост, чиято стойност е над осемдесет милиарда долара. Това, което искате да кажете, мистър Цубой, е, че нашите две нации трябва да станат още по-близки, за да може вие да дирижирате нашата икономика и външна политика. Права ли съм? Отговорете, моля.