— Един момент.
В слушалката прозвуча друг глас, който Джордино веднага позна, че е на Доналд Кърн.
— Независимо от факта, че сте излезли от района си, аз винаги съм готов да спестя малко пари. Кажете ми къде мога да видя вашите специални отстъпки.
— Ще трябва да вземете тази информация от отдела за пласмент на „Мурмото“ в Александрия. Техните компютърни архиви сочат шест коли, които са влезли в страната, но не са напуснали завода производител. Предлагам да побързате, преди да се е разчуло и някой да ги вземе преди вас. Половината от колите са били разтоварени на митническия пункт в пристанището на Балтимор на четвърти август. Другите три са пристигнали на десети септември.
Кърн бързо разбра какво искаше да му каже Джордино.
— Почакай така — нареди той и се обърна към заместника си, който слушаше на високоговорителя. — Действай бързо. Влез в компютърната система на „Мурмото“ и претърси търговските им регистри за местоположението на тези шест коли, преди те да се усетят и да изтрият данните. — Той се върна към Джордино. — Добра работа. Всичко е простено. Между другото, как стана така, че попадна на тези сметки?
— Идеята дойде от Статс. Имаш ли новини от него?
— Да, обади се преди час — отвърна Кърн. — Открил е източника на проблема.
— Винаги съм смятал, че ако някой може да разгадае някаква загадка, той рано или късно ще го стори — каза Джордино, като се позоваваше на невероятния талант на Пит да открива непознатото. — За това се иска много хитър и проницателен ум.
26
Вече се бе стъмнило, когато Йегър стовари Пит до стария хангар в далечния край на международното летище на Вашингтон. Хангарът бе построен през хиляда деветстотин тридесет и шеста година и в миналото бе давал подслон на самолетите на една стара авиокомпания, отдавна купена от „Американ Еърлайнс“. Ако не се броеше светлината, която идваше от предните фарове на форда на Йегър, единственото друго осветление бе проблясващото сияние на града отвъд река Потомак и една самотна улична лампа на петдесетина метра на север.
— За човек, който не се е прибирал вкъщи от четири месеца, ти наистина нямаш много багаж — засмя се Йегър.
— Багажът ми остана долу при рибите — измърмори Пит с полузатворени очи.
— Страшно ми се иска да видя отново колекцията ти от автомобили, но трябва да се прибирам вкъщи.
— А аз в леглото. Благодаря, че ме докара. Благодаря също и за този следобед. Ти свърши страхотна работа, както винаги.
— За мен бе удоволствие. Да намеря отговора на твоите главоблъсканици винаги ме е привличало далеч повече от разгадаването тайните на вселената.
Йегър махна с ръка, вдигна прозореца на вратата, за да се предпази от студения нощен въздух и изчезна с колата в тъмнината.
Пит извади един резервен предавател от джоба на панталоните си, който той пазеше в офиса си в сградата на НЮМА и натисна няколко бутона с кодовете, които изключваха охранителната система на хангара и запалваха вътрешното осветление.
Той отключи старата силно очукана от времето странична врата и влезе. Излъсканият бетонен под на хангара приличаше на музей на транспортните средства. В единия ъгъл бе паркиран стар тримоторен самолет „Форд“, редом до железопътен вагон „Пулман“ от началото на века. Останалата площ от десет хиляди квадратни метра бе заета от над петдесет автомобила. Редки модели на европейски коли, като „Хиспано-Суиза“, „Мерцедес-Бенц 540К“ и един красив син „Талбот-Лаго“, седяха срещу великолепните американски класики като „Корд Л-29“, „Пиърс-Ароу“ и един великолепен тюркоазнозелен „Статс“. Единственият предмет, който изглеждаше не на място, бе една стара вана от сив чугун, към чиято облегалка бе закрепен извънбордов двигател.
Той уморено се затътри нагоре по извитата метална стълба към апартамента си, който бе издигнат на едно ниво над колекцията му от коли. Пит бе преустроил някогашния офис в комфортен апартамент със спалня и втора, по-голяма стая, която бе едновременно всекидневна и работен кабинет. Рафтове й бяха отрупани с книги и със стъклени кутийки с макети на кораби, които Пит бе открил и изследвал.
От кухнята се носеше апетитен аромат. Той намери една бележка да виси от райското цвете, което се издигаше от една ваза върху масата за хранене. Когато я прочете, по лицето му премина усмивка.