— Може ли да вдигна още малко щорите?
— Да, моля.
Еншу дръпна въженцата, с които се вдигаха нагоре транспарантите. След това той постави картината върху триножника, но не свали копринения плат, който я закриваше.
— Школата Кано от шестнадесети век, произведение на Масаки Шимцу.
— Уважаваният художник на морски пейзажи — каза Каматори, като показа един от редките си признаци на вълнение. — Един от любимците ти, Хидеки.
— Вие знаете, че съм поклонник на Шимцу? — Сума попита Еншу.
— Фактът, че колекционирате негови творби, особено картините му на островите около Япония, е добре известен сред артистичните среди.
Сума се обърна към Тоши.
— Колко от произведенията му имам в колекцията си?
— В момента вие притежавате единадесет от общо тринадесет картини на острови и четири от неговите планински пейзажи на Хида Маунтинс.
— И тази новата ще бъде дванадесетата в колекцията на острови?
— Да.
— Картината на Шимцу, която сте ми донесли, на кой остров е? — Сума попита очаквателно Еншу. — Аджима?
— Не, на Кеши.
Сума изглеждаше видимо разочарован.
— Надявах се, че може да е Аджима.
— Съжалявам. — Еншу протегна напред ръце в пораженчески израз. — За жалост Аджима бе загубена по време на разгрома на Германия. За последен път е била видяна през май хиляда деветстотин четиридесет и пета година да виси в кабинета на нашия посланик в посолството ни в Берлин.
— С удоволствие ще ви платя да продължите търсенето.
— Благодаря ви — каза Еншу, като се поклони. — Вече съм изпратил хора в Европа и Съединените щати, които да я търсят.
— Добре, нека сега да видим остров Кеши.
С трениран изящен замах Еншу откри една пищна картина на остров, видян от птичи поглед. Тя бе нарисувана с монохромно мастило и с разточително използване на ярки цветове и тънък златен лист.
— Изумителна — прошепна Тоши в благоговение.
Еншу кимна, съгласявайки се.
— Най-фината творба на Шимцу, която някога съм виждал.
— Какво мислиш, Хидеки? — попита Каматори.
— Шедьовър — отвърна Сума, покъртен от гениалността на художника. — Невероятно как в ранните години на седемнадесети век е успял да нарисува един поглед отгоре с такива отчетливи подробности. Картината изглежда така, сякаш той е рисувал от летящ балон.
— Според преданието той е рисувал от едно хвърчило — каза Тоши.
— Скицирал от хвърчило е по-вероятно — поправи я Еншу, — а на земята е нанасял боите.
— А защо не? — Очите на Сума не се откъсваха нито за миг от картината. — Народът ни е правел и летял с хвърчила преди повече от хиляда години. — Накрая той се извърна и погледна Еншу. — Добре се справихте, мистър Еншу. Къде я открихте?
— В дома на един банкер в Хонконг — отвърна Еншу. — Той искаше да се премести и да прехвърли операциите си в Малайзия, преди китайците да поемат управлението на града и затова разпродаваше имуществото си. Отне ми близо година, но накрая успях да го склоня по телефона да я продаде. Без да губя повече време, аз отлетях за Хонконг да уредя сделката. Върнах се тук с картината и от летището дойдох направо във вашия офис.
— Колко?
— Сто четиридесет и пет милиона йени.
Сума потри ръце в задоволство.
— Много добра цена. Считайте я продадена.
— Благодаря ви, мистър Сума. Много сте любезен. Ще продължа да търся картината на Аджима.
Те си размениха поклони, след което Тоши изведе Еншу от офиса.
Погледът на Сума се върна на картината. Брегът бе осеян с черни скали, а в единия край имаше едно малко селце с рибарски лодки. Прецизността на перспективата бе равна на тази на самолетна снимка.
— Колко странно — тихо каза той. — Единствената картина на остров, която я няма в колекцията ми, е картината, която най-много желая.
— Ако тя все още съществува, Еншу ще я открие — утеши го Каматори. — Той ми прави впечатление на много упорит човек.
— За Аджима ще му платя цена, десет пъти по-голяма от тази за Кеши.
Каматори седна в един стол и изпружи нозе.
— Когато е рисувал Аджима, Шимцу едва ли е подозирал какво ще представлява островът един ден.
Тоши се върна и напомни на Сума: