— Да ти донеса ли нещо, Райстлин?
— Не, благодаря — отвърна той и отново се отдръпна в сянката.
— Не хапва почти нищо — изрече разтревожено Карамон. — Понякога си мисля, че се храни с въздух.
— Има такива растения — потвърди Таселхоф, който се върна с бирата на Стърм. — Виждал съм ги. Те са висящи, а корените им черпят храна и вода от атмосферата.
— Сериозно? — Карамон го изгледа учудено.
— Големи идиоти сте — изрече отвратено Флинт. — Е, всички сме тук. Нещо ново?
— Всички ли? — Стърм изгледа Танис въпросително. — А Китиара?
— Няма да дойде. Надявахме се ти да ни кажеш нещо.
— А, не. — Рицарят се намръщи. — Поехме заедно на север, но след като прекосихме проливите в Стара Соламния, се разделихме. Тя каза, че искала да посети някакви роднини по бащина линия. Оттогава не съм я виждал.
— Е, сигурно — въздъхна Танис. — А какво стана с твоето наследство? Намери ли баща си?
Стърм започна да разказва за родните си земи, но Танис го слушаше с едно ухо. Мисълта му се връщаше все към Китиара. От всичките си приятели най-много копнееше да види нея. След като пет години се бе опитвал да пропъди от съзнанието си тъмните й очи и закачливата й усмивка, беше разбрал, че копнежът му по нея се усилва с всеки изминал ден. Необуздана, безцеремонна, избухлива — тази жена-воин бе всичко онова, което самият той не беше. А освен това беше човек, а любовта между елфи и хора винаги завършваше трагично. Но Танис не успя да пропъди нито Китиара от сърцето си, нито своята човешка половина от кръвта си. Той прогони спомените и се заслуша в разказа на Стърм.
— Чух разни слухове. Едни хора твърдяха, че баща ми е умрял. Други — че е жив. — Лицето му помръкна. — Но никой не знаеше къде се намира.
— А наследството?
Стърм се усмихна меланхолично и чертите на гордото му лице омекнаха.
— Взех го. Бронята и меча.
Танис сведе поглед към старомодния, но великолепен двуостър меч.
— Прекрасен е. Вече не правят такива. Моят се счупи, докато се бих с един човекоядец. Днес Терос Айрънфелд ми сложи ново острие, но ми излезе доста скъпо. Значи вече си рицар?
Усмивката на Стърм помръкна. Той погали нежно дръжката на меча и каза:
— Легендата твърди, че този меч ще се счупи, когато се пречупя и аз. Това е всичко, което е останало от бащините ми…
Изведнъж Тас, който не слушаше, го прекъсна:
— Кои са тези? — попита с рязък шепот.
Танис вдигна поглед към двамата варвари, които бяха подминали тяхната маса и се насочваха към свободните столове в сенките до огнището. Досега не беше виждал толкова висок мъж. Със своите метър и осемдесет Карамон едва стигаше до рамото му, затова пък гръдният му кош беше два пъти по-широк, а ръцете му — три пъти по-големи. Въпреки че мъжът бе увит в кожи, каквито носеха всички варварски племена, се виждаше, че е доста хилав за ръста си. Лицето му беше мургаво, но притежаваше онази особена бледост, присъща на болните или страдащите от жестока мъка.
Неговата спътница — жената която Стърм се беше поклонил — бе така плътно увита и закачулена в кожи, че не се виждаше почти нищо. Докато минаваха покрай масата, нито тя, нито спътникът й погледнаха рицаря. Жената носеше жезъл, украсен с пера, според обичая на варварите. Мъжът беше преметнал през рамо износена платнена торба. Двамата седнаха и започнаха да разговарят помежду си тихо, без да свалят качулките от главите си.
— Бяха се загубили по пътя за града — обясни Стърм. — Тя почти бе припаднала от изтощение, а и той също беше на ръба. Доведох ги тук и им казах, че могат да получат храна и подслон за през нощта. Те са много горди хора и сигурно щяха да отхвърлят помощта ми, но бяха толкова уморени и изгубени… — Стърм снижи глас: — Напоследък по пътищата има неща, с които е по-добре човек да не се сблъсква по тъмно.
— Ние срещнахме няколко такива. Питаха за някакъв жезъл — отбеляза навъсено Танис и описа сблъсъка им с Фюмастър Тоде.
Докато го слушаше, Стърм се усмихваше, но накрая поклати глава:
— Отвън един от Стражите на Сийкърс ме попита за някакъв жезъл. Със син кристал, нали така?
Карамон кимна и хвана костеливата ръка на брат си.
— Едно от тези гнусни същества спря и нас. Искаха да конфискуват жезъла на Райст, представяте ли си, „за по-нататъшно проучване“. Това им бяха думите. Размахах меча и те размислиха.
Брат му отдръпна ръката си и на устните му плъзна презрителна усмивка.