— Ще дойдем с вас — каза Златна Луна на общия език. — Благодарим ви за предложението.
— Оттук! — Танис ги поведе към летящата врата на кухнята, следвайки Тика и Тас. Хвърли един поглед зад себе си и видя, че неколцина от тълпата ги следват, но без да бързат много.
Готвачът ги изгледа озадачено, когато профучаха покрай него. Карамон и Райстлин вече стояха на изхода, който представляваше просто една дупка в пода. На един от чворестите клони беше завързано петнайсетметрово въже, което се спускаше до земята.
— Ах! — възкликна през смях Тас. — Ето как се качва бирата и слиза сметта. — Той се хвана за въжето и се спусна без никакво усилие.
— Съжалявам — извини се Танис на Златна Луна, — но това е единственият изход.
— Мога да се справя — усмихна се жената, — макар че много години минаха оттогава.
Тя подаде жезъла на спътника си и хвана здравото въже. Започна да се спуска, като умело редуваше ръцете си. Когато стигна долу, спътникът й хвърли жезъла, хвана въжето и скочи в дупката.
— Ти как ще слезеш, Райст? — попита угрижено Карамон. — Дай да те взема на гръб…
Очите на Райстлин проблеснаха толкова злобно, че Танис се учуди.
— Мога и сам! — изсъска магът. И преди някой да успее да го спре, пристъпи до ръба на дупката и се хвърли в празното пространство. Всички се сепнаха и погледнаха надолу, очаквайки да го видят размазан. Вместо това младият мъж се спусна плавно, с развети около себе си одежди. Кристалът на жезъла му сияеше.
— Настръхна ми кожата! — изръмжа Флинт на Танис.
— По-бързо! — побутна той джуджето. То се хвана здраво за въжето и се спусна. Последва го Карамон, чиято тежест накара клона да проскърца.
— Аз съм последен — заяви Стърм с изваден меч.
— Добре. — Танис знаеше, че няма смисъл да спори с него. Преметна през рамо арбалета и стрелите, подхвана робата си и пое надолу. Изведнъж ръцете му изпуснаха въжето, той се плъзна и ожули жестоко дланите си. Приземи се и ги огледа намръщено. Бяха разкървавени, но в момента нямаше време за тях. Вдигна глава и видя спускащия се Стърм.
В отвора се появи лицето на Тика.
— Идете в моята къща! — прошепна тя и посочи през дърветата.
След което изчезна.
— Знам пътя — каза Таселхоф с блеснали от вълнение очи. — След мен.
Забързаха след кендера. Откъм хана се чуваха стъпките на стражите, които се качваха по стълбите. Танис не беше свикнал да върви по земята в Солас, затова много бързо изгуби всякакъв ориентир. Виждаше мостовете и лампите, които просветваха през листата на дърветата, но те не му говореха нищо. Обаче Тас се придвижваше уверено, заобикаляйки огромните стволове на валеновите дървета. Глъчката откъм хана затихна.
— Тази нощ ще се скрием при Тика — прошепна Танис на Стърм, докато се провираха през храсталаците. — Просто в случай, че някой ни е познал и решат да претърсят домовете ни. До утре иде са ни забравили и ще заведем хората от Равнините в моя дом. Там ще си починем няколко дни. След това ще ги изпратим до Хейвън, където Съветът на Висшите Търсачи ще поговори с тях. Може и аз да отида… Любопитно ми е какъв е този жезъл.
Стърм кимна и се усмихна на Танис с една от много редките си меланхолични усмивки.
— Добре дошъл у дома!
— Добре заварил — ухили се полуелфът.
Внезапно се наложи да спрат, тъй като в тъмното се блъснаха в Карамон.
— Мисля, че пристигнахме — заключи той.
Лампите, които висяха от клоните на дърветата, осветиха Таселхоф, който се катереше по дървото като катерица. Останалите го следваха по-бавно. Карамон помагаше на брат си. Танис скърцаше със зъби от болката в дланите, но продължаваше да се катери през все по-оредяващите есенни листа. Тас се преметна през парапета с ловкостта на крадец промъкна се до вратата и огледа дървения мост в двете посоки.
Не видя никой и даде знак на останалите да идват. Разгледа ключалката и се усмихна самодоволно. Извади нещо от многобройните си торби и след секунди вратата се отвори.
— Заповядайте — покани ги той с любезността на домакин и отиде да спусне пердетата.
Влязоха един по един. Стърм намери стол за дамата, а високият варварин застана зад нея. Райстлин стъкна огън.
— Хвърляй по едно око — каза Танис на Карамон.
Воинът кимна в отговор, защото вече се беше разположил до прозореца и се взираше в тъмнината. Светлината от уличната лампа се процеждаше през пердетата и хвърляше сенки по стените. Известно време всички мълчаха.
Танис седна и се обърна към жената.
— Синият кристален жезъл излекува онзи човек. Как?
— Не знам — заекна тя. — Съвсем… съвсем отскоро го имам. Танис сведе поглед към ръцете си и ги протегна към нея.
Раните от въжето продължаваха да кървят. Жената пребледня и много бавно го докосна с жезъла. Той засия със синя светлина. Полуелфът усети леко пробождане, което премина през цялото му тяло. Кръвта изчезна, кожата отново стана гладка и здрава, а болката намаля и не след дълго затихна напълно.
— Наистина лекува! — с благоговение отбеляза Танис.