Карамон се засуети около брат си и го зави с тежката си наметка. Тялото му се раздираше от спазми и от устата му течеше кръв. Погледът му беше трескав. Златна Луна коленичи до него с чаша вино в ръка.
— Можеш ли да го изпиеш! — попита внимателно. Райстлин поклати глава, опита се да каже нещо, но отново закашля и отмести ръката й.
— Дали… да не пробвам с моя жезъл? — обърна се Златна Луна към Танис.
— Не — отсече Райстлин и махна на Танис да се приближи, Но дори и съвсем близо до него, той едва чуваше думите му. Накъсаните изречения се редуваха с мъчително поемане на въз-дух и пристъпи на кашлица. — Жезълът няма да ме излекува. Не го хабете заради мен… Той е благословен артефакт… свещената му сила е ограничена. Моето тяло беше жертвата… която принесох на магията. Увреждането е неизлечимо. Нищо не може да ми помогне… — Гласът му замря и очите му се затвориха.
В пещерата внезапно нахлу вятър и огънят се разгоря. Танис вдигна глава и видя Стърм да отмества храстите, за да влезе пещерата, повлякъл Флинт, който едва се крепеше на краката си. Остави го до огъня. И двамата бяха вир-вода. Джуджето очевидно бе изчерпало напълно търпението на рицаря — Танис забеляза признаците на мрачна депресия, която понякога обземаше Стърм. Рицарят обичаше реда и дисциплината и изчезвало на съзвездията — тази намеса в естествения ход на нещата го беше разтърсил жестоко.
Таселхоф зави с одеяло раменете на Флинт, който тракаше със зъби толкова силно, че чак шлемът му се тресеше. От устните му от време на време се изтръгваше единствено: „Л-л-л-лодка…“. Тас му наля чаша вино и той то погълна на един дъх.
Стърм го изгледа презрително.
— Аз ще пазя първи — каза той и се отправи към изхода на пещерата.
Ривъруайнд се изправи.
— И аз ще дойда с теб.
Стърм застина на място и бавно се извърна към варварина, Танис видя изсечените му черти, които светлината на огъня подчертаваше още повече, както и дълбоките бръчки около стиснатите му устни. Макар да бе по-нисък от Ривъруайнд, благородството, което излъчваше, и стегнатата му военна стойка го правеха да изглежда почти колкото него.
— Аз съм соламнийски рицар. Моята дума е моята чест, а моята чест е моят живот. Там, в хана, дадох дума да защитавам теб и твоята дама. Като поставяш под въпрос думата ми, ти поставяш под въпрос честта ми и по този начин ме обиждаш. Не мога да позволя тази обида да тегне между нас.
— Стърм! — Танис се изправи на крака.
Рицарят вдигна ръка, без да сваля очи от варварина.
— Не се бъркай, приятелю. Е, с какво ще се бием? С мечове или с ножове? Вие, варварите, как се биете?
Стоическото изражение на Ривъруайнд не се промени. Той го изгледа продължително с тъмните си очи, след което заговори, като подбираше внимателно думите си:
— Не съм имал намерение да поставям под въпрос честта ти. Не познавам добре народите и техните обичаи и затова ти заявявам откровено — страх ме е. Страхът ме накара да изрека онова, което казах. Страх ме е още от момента, когато ми дадоха синия кристален жезъл. И най-вече ме е страх за Златна Луна. — Варваринът извърна глава към жената и пламъците се отразиха в очите му. — Ако с нея се случи нещо, ще умра. Как да се доверя… — Гласът му изневери. Стоическата маска се разпадна и разкри болка и изтощение. Коленете му се подкосиха и той залитна. Стърм го подхвана.
— Разбирам, че ти е трудно да ни се довериш — каза рицарят. — Уморен си и си болен. — Танис му помогна да го пренесат в дъното на пещерата. — Сега почивай. Аз ще стоя на пост. — Стърм отмести храстите и излезе на дъжда, без повече да проговори.
Златна Луна, която през цялото време ги беше слушала безмълвно, премести оскъдния им багаж в дъното на пещерата и коленичи до Ривъруайнд. Той я прегърна и зарови лице в сребристозлатната й коса. Двамата останаха там, в сенките, и не след дълго заспаха, увити в мечата шуба на варварина. Златна Луна бе положила глава на гърдите на своя воин.
Танис въздъхна облекчено и отново се обърна към Райстлин. Той се беше унесъл в неспокойна дрямка и от време на време измърморваше някакви магически слова и докосваше жезъла си. Полуелфът огледа останалата част от компанията. Таселхоф седеше пред огъня и подреждаше разпръснатите пред себе си предмети, които беше „придобил“ — пръстени, няколко необичайни монети, перо от козовой, парчета канап, инкрустирана с камъни огърлица, фигурка от сапун и свирка. Единият от пръстените му се стори познат. Беше изработен от елфи и Танис го бе получил преди много време от човек, за когото предпочиташе да не мисли. Представляваше деликатно преплетени бръшлянови листенца.