— Овесени ядки? Само това ли е закуската?
— За вечеря ще има още по-малко — ухили се Таселхоф, — затова си затегни колана. Така или иначе ще отслабнеш.
Огромният мъж въздъхна нещастно.
Стърм категорично отказа да яде каквото и да било и излезе навън да пази. Танис го видя как сяда на скалата и се взира в черните облаци, които се отразяваха в повърхността на езерото. Карамон изяде своя дял набързо, отдели онова, което се полагаше на брат му, и присвои порцията на Стърм. После седна и загледа горестно останалите, които все още се хранеха.
— Това ще го ядеш ли? — попита той Флинт и посочи парчето хляб.
Джуджето се намръщи. Тас видя шарещия поглед на воина по чинията си и побърза да натъпче хляба в устата си, като за малко не се задави. „Най-после да млъкне“, помисли си Танис, доволен от тишината и липсата на пискливия му глас. Тас Цяла сутрин дразнеше Флинт, като го наричаше „Господарю на моретата“ и „Капитане“, питаше го за цената на рибата и колко струвало да ги прекара с лодка до отсрещния бряг на езерото. Накрая Флинт го замери с камък и Танис изпрати кендера да измие съдовете в езерото.
Полуелфът отиде в дъното на пещерата.
— Как си, Райстлин? — попита. — Скоро ще трябва да излезем оттук.
— По-добре съм — отвърна с тих шепот магът и отпи от билковата отвара, която си беше сварил сам. Танис видя плуващите в горещата вода малки насечени зелени листа. От чашата се разнасяше горчиво-кисела миризма, а Райстлин се мръщеше, докато отпиваше.
Тас се завърна с подскоци и заедно с него се тресяха и тракаха всички съдини. Танис прехапа устни и понечи да му се скара, но се отказа, защото знаеше, че няма да има никакъв ефект.
Флинт видя физиономията му, грабна чашите и чиниите от кендера и започна да ги прибира в багажа.
— Дръж се прилично или ще те завържа в някое наметало и ще те провеся на първото дърво за назидание на всички кендери…
Тас посегна към брадата му и извади нещо от нея.
— Вижте! — размаха го тържествуващо той. — Водорасло! — Флинт се нахвърли отгоре му с рев, но Тас успя ловко да му се изплъзне.
Откъм входа се чу шумолене на листа и Стърм отмести преградата на входа. Лицето му бе мрачно и угрижено.
— Престанете! — сопна им се той и мустаците му затрепериха. След което се обърна към Танис: — Тези двамата се чуват чак долу край езерото. Много скоро ще привлекат всички таласъми в Крин. Трябва да се махаме оттук веднага. Накъде поемаме?
Възцари се напрегната тишина. Всички освен Райстлин, който продължи да почиства чашата си с бяла кърпа, впериха поглед в Танис.
Танис въздъхна:
— Теократът в Солас е покварен. Поне това разбрахме. Използва тези боклуци, таласъмите, за да наложи управлението си. Няма съмнение, че ако се докопа до жезъла, ще го използва само за лична облага. От години търсим следи от истинските богове и е възможно да сме открили първата. Нямам никакво намерение да се занимавам с онази смрад в Солас. Тика каза, че според хорските приказки Търсачите в Хейвън все още се интересували от истината. Може би те ще ни кажат какъв е този жезъл, откъде се е появил и какво може. Тас, дай ми картата.
Кендерът отново разпръсна на пода съдържанието на кутията за свитъци и накрая му подаде исканата карта.
— Сега се намираме тук, на западния бряг на Кристалмир — продължи Танис. — На север и на юг са разклоненията на планините Каролис, които образуват долината на Солас. Не е известно през тях да има други проходи, освен през Гейтуей…
— Който най-вероятно се охранява от таласъми — измърмори Стърм. — На североизток има други проходи…
— Но това е от другата страна на езерото! — възкликна ужасено Флинт.
— Да… — Танис сдържа усмивката си — от другата страна на езерото е. Но тези проходи ни водят към Равнините, а аз не мисля, че някои искат да се връщат в тази посока. — Той погледна към Златна Луна и Ривъруайнд. — Западният път минава през възвишенията на Караула и Каньона на сенките и води към Хейвън. Тази посока ми се струва най-разумна. Стърм се намръщи.
— Ами ако Търсачите там са също толкова зли като тези в Солас?
— Тогава ще продължим към Куалинести.
— Куалинести? — начумери се Ривъруайнд. — Земята на елфите? Не! Там е забранено да влизат хора. Освен това пътят е скрит…
Спорът бе прекъснат от рязък съскащ звук. Всички се обърнаха към Райстлин.
— Има път. — Гласът му бе тих и пресеклив. Златните му очи проблясваха на сивата утринна светлина. — Пътеките на Черната гора. Те водят право в Куалинести.
— Черната гора ли? — повтори с тревога Карамон. — Танис, недей! С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите!
— Какви мъртви? — въодушеви се Таселхоф. — Кажи ми, Карамон…