— Танис? — изрече колебливо Флинт, когато мъжът приближи.
— Същият.
Лицето на новодошлия се разтегна в широка усмивка. Той протегна ръце и вдигна джуджето от земята, преди то да успее да го спре. Флинт прегърна стария си другар, но след това се сети, че притежава достойнство, и се измъкна от ръцете на полуелфа.
— Пет години не ти стигнаха, за да се научиш на прилично държание. Никакво уважение към възрастта и положението ми. Какво ме подмяташ като чувал с картофи! — Флинт погледна към пътя. — Дано някой познат не ни е видял.
— Съмнявам се, че са ни останали много познати — каза Танис и огледа с обич нисичкия си приятел. — При мен и теб, старче, времето не тече със същата скорост като при хората. За тях пет години са много време, но за нас са мигновение. — Усмихна се. — Не си се променил.
— Което не може да се каже за някои други. — Флинт отново се отпусна на камъка и продължи да дялка дървото. След малко вдигна поглед към Танис и попита: — Каква е тази брада? И без нея си грозен.
Танис се почеса по брадата и изрече с горчива ирония:
— Бях в земи, където на елфите не се гледа с добро око. Брадата, наследство от човешкия ми баща, ми помогна да скрия произхода си.
Флинт изсумтя. Знаеше, че това не беше цялата истина. Полуелфът ненавиждаше насилието, но едва ли това бе причината да се крие зад някаква в а. Треските продължаваха да хвърчат.
— Аз пък бях в земи, където на никого не се гледа с добро око. — Флинт вдигна дървото пред очите си и го огледа. — Но вече сме си у дома. Това е минало.
— Не съм сигурен. Носят се странни слухове — каза Танис и отново спусна качулката си, за да закрие очи от слънцето. — Висшите Търсачи в Хейвън са назначили за Висш Теократ на Солас някой си Хедерик, който е побъркал града с фанатичната си нова религия.
Танис и джуджето се извърнаха и погледнаха надолу към тихата долина. Една по една припламваха светлинки и къщите върху валеновите дървета вече се виждаха. Нощният въздух беше неподвижен, спокоен и сладък, наситен с аромата на домашните огнища. От време на време чуваха някоя майка, която викаше децата си на вечеря.
— Не съм чул в Солас да се е случило нещо лошо — изпече тихо Флинт.
— Гонения на религиозна основа… инквизиции… — Гласът на Танис звучеше зловещо.
Беше по-плътен и по-мрачен, отколкото Флинт си го спомняше.
Джуджето се намръщи. През тези пет години приятелят му се беше променил. А елфите никога не се променяха! Но Танис бе елф само наполовина — насилствено заченато дете чиято майка е била изнасилена от човек по време на някоя от многобройните войни, отчуждили расите на Крин през годините на хаоса, последвал Катаклизма.
— Инквизиции! Говори се, че инквизират само онези, които се противопоставят на новия Теократ — изсумтя Флинт. — Не вярвам в боговете на Търсачите, и никога не съм вярвал, но не парадирам с убежденията си. Трай си и никой няма да те закача — това е моето мото. Висшите Търсачи в Хейвън са мъдри и добродетелни мъже. В Солас има една-единствена гнила ябълка, която разваля цялата каца. Между другото, ти намери ли онова, което търсеше?
— Следи от истинските древни богове ли? — попита Танис. — Или душевен мир? Търсих и двете. Кое имаш предвид?
— Ами, предполагам, че вървят ръка за ръка — изръмжа Флинт. Той повъртя в ръце парчето дърво, все още неудовлетворен от формата. — Цяла нощ ли ще душим тук миризмата на готвено? Или ще слезем в града да хапнем нещо?
— Хайде — съгласи се Танис.
Поеха по пътеката. На всяка от дългите крачки на полуелфа джуджето трябваше да прави две. Бяха минали години от времето на съвместните им пътешествия, но Танис несъзнателно забави ход, а джуджето, също толкова несъзнателно, ускори своя.
— Значи не намери нищо? — настоя то.
— Нищо. Знайно е, че всички свещеници и жреци на този свят много отдавна служат на лъжовни богове. Чух, че някъде са изцелявани хора, но всичко се оказа фокуси и магии. За щастие, нашият приятел Райстлин ми показа на какво да обръщам внимание…
— Райстлин! — изсумтя Флинт. — Този блед и кльошав магьосник ли? Та той самият е половин шарлатанин. Непрекъснато се сополиви, хленчи и все си вре носа, където не му е работата. Досега да са му светили маслото, ако не беше брат му да го наглежда. Танис благодари, че брадата скри усмивката му.
— Смятам, че младежът е по-добър магьосник, отколкото мислиш. И освен това, трябва да признаеш, че и той, като мен, посвети много време и усилия, за да помогне на онези, които лъжовните свещеници бяха заблудили — въздъхна Танис.