— Не че крадеше — Таселхоф би се обидил смъртно, ако някой го обвинеше в кражба. Той просто бе ужасно любопитен и разните интересни неща, които принадлежаха на други хора, незнайно как се оказваха у него. Но тази вечер Танис не желаеше никакви разправии. Напомни си да поговори с кендера насаме.
Полуелфът и джуджето започнаха да си проправят път в тълпата, но това не им се удаваше със същата лекота като на дребничкия им приятел. Почти всички столове бяха заети, а масите — пълни. Онези, които не можеха да си намерят места, стояха прави и разговаряха полугласно. Хората оглеждаха странната двойка мрачно и подозрително или, в най-добрия случай, с любопитство. Никой не поздрави джуджето, въпреки че мнозина бяха дългогодишни клиенти на ковачницата му. Народът на Солас имаше свои проблеми и демонстрираше, че Танис и Флинт вече бяха външни хора.
От отсрещната страна на помещението се чу рев, точно откъм масата, където огънят огряваше драконовия шлем. Навъсеното лице на Танис се разтегна в усмивка, като видя как великанът Карамон вдига Тас от земята в мечешката си прегръдка, Флинт, който си пробиваше път в морето от пояси и висящи по тях предмети, можеше само да си представя гледката, докато слушаше бъбртенето на Карамон, който отвръщаше на пискливите поздрави на Таселхоф.
— Карамон да си пази кесията — измърмори той. — А после да си преброи и зъбите.
Двамата най-после си проправиха път сред застаналите пред дългия бар хора. Масата, на която седеше Карамон, беше издърпана до ствола на дървото. Всъщност мястото й не бе там и Танис се зачуди защо Отик я е преместил при положение, че всичко останало стоеше непроменено. Но мисълта отлетя от съзнанието му, тъй като дойде неговият ред да приеме сърдечните поздрави на огромния воин. Побърза да свали арбалета и колчана със стрелите, преди Карамон да ги направи на подпалки.
— Приятелю! — Очите на Карамон се навлажниха. Понечи да каже нещо, но емоциите го задавиха.
Танис също занемя, защото мускулестата прегръдка на Карамон му изкара въздуха.
— Къде е Райстлин? — попита той, когато отново можеше да диша. Близнаците бяха неразделни.
— Ей там. — Карамон кимна към другия край на масата, след което се намръщи и го предупреди: — Той се е променил.
Полуелфът хвърли поглед към ъгъла, образуван от неправилните форми на валеновото дърво. Беше тъмно и отначало не различи нищо, заслепен от отблясъците на огъня. После съзря закачулена фигура, която, дори толкова близо до огнището, не бе свалила връхната си дреха. Лицето не се виждаше.
Танис изведнъж почувства, че не желае да разговаря с младия магьосник, но Таселхоф беше отишъл да търси сервитьорката, а Флинт размахваше крака във въздуха, стиснат в прегръдката на Карамон.
— Райстлин? — изрече той, обзет от лошо предчувствие.
— Танис? — Мъжът вдигна глава и бавно свали качулката си.
Полуелфът преглътна и ужасен отстъпи крачка назад.
Лицето, което се обърна към него, беше като от кошмарен сън. Танис потръпна. „Променен“! Думата едва ли беше подходяща. Бялата кожа на магьосника имаше цвета на злато и просветваше с лек металически отблясък. А лицето представляваше отблъскваща маска — плътта се беше стопила, скулите изпъкваха гротескно, а устните представляваха плътна тъмна линия. Но най-страшни бяха очите. Танис никога не беше виждал такива очи. Черните зеници приличаха на пясъчни часовници, а бледосините ириси, които помнеше, сега проблясваха в златно!
— Изглежда, видът ми те стряска — прошепна Райстлин и на тънките му устни се появи нещо като усмивка.
Полуелфът седна срещу него и преглътна.
— В името на истинските богове… Флинт се строполи на стола до Танис.
— Днес летях във въздуха повече пъти от… Реоркс! — Очите на джуджето се разшириха. — Какъв е този ужас? Прокълнат ли си? — То си пое дълбоко въздух и се втренчи в Райстлин.
Карамон седна до брат си, надигна халбата си и го погледна.
— Ще им кажеш ли, Райст?
— Да — отговори магьосникът с шипящ глас, от който Танис настръхна. Дългите му нервни пръсти, златисти като лицето му, опипваха безцелно недоизядената храна в чинията пред него.
— Помните ли раздялата ни преди пет години? Брат ми и аз планирахме едно много тайно пътешествие, толкова тайно, че не споделихме посоката дори с вас, скъпи приятели.
В тихия му глас се долавяше сарказъм. Танис знаеше, че през целия си живот магьосникът не бе имал „скъпи приятели“.