Дракони на пролетната зора

Маргарет Вайс, Трейси Хикман Дракони на пролетната зора

ДРАКОНИ НА ПРОЛЕТНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Китиара, дните се люлеят
Между очакване и мрак, и в съжаления.
Сега, когато пиша, тъмни облаци
Се спускат над града и бавят
И мисълта, и изгрева. А улиците
Блуждаят между светлината и нощта.
И превъзмогнал своите колебания
Успявам да ти кажа:
Щом те няма,
Ти ставаш още по-красива и обсебваща —
Като дъха на орхидеи в жарка нощ.
Страстта кръжи из вените като акула,
Унищожава всички сетива, освен вкуса,
Заложен в нея — вкус на кръв.
Започва тя със лекичко ухапване,
А после те разкъсва и усещаш
Как пламъкът от слабините се надига
Като в тунел към гърлото. И затова
Нощта е тъй богата на копнежи,
На битки, търсещи примирение.
Бих се поддал на нощната съблазън
И с друга бих те заменил,
Благословена и безименна
Във мрака.
Ала когато дойде онзи час,
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.

— Виж, Берели тук има пътека… Колко странно. Толкова пъти сме ловували по тези места и никога не съм я виждали.

— Защо да е странно? Пожарът е унищожил повечето храсти, това е. Или е направена от животни.

— Да тръгнем по нея. Ако е била направена от животни, може да попаднем на някоя сърна. Цял ден нищо не сме ударили. Не обичам да се прибирам вкъщи с празни ръце.

Без да чака отговора ми, тя тръгва по пътеката. Вдигам рамене и поемам след нея. Приятно е да си навън днес — първият топъл ден след суровия студ на зимата. Слънцето сгрява врата и раменете ми. Придвижването през опожарените гори е лесно — няма лози, които да те препъват и бодливи храсти, които да късат дрехите ти. Сякаш ги е ударила светкавицата, която помним от миналата есен.

Вървим дълго и накрая започвам да се изморявала Объркала се е — не животни са утъпкали тази пътека, а хора, и то отдавна. Цял ден нищо не видяхме. Животните или са измрели, или са избягали. Тази вечер няма да има прясно месо.

Продължаваме да вървим. Слънцето е високо в небето. Уморен съм, гладен съм. Не видяхме и следа от живо същество.

— Да се връщаме, сестричке. Тук няма да намерим нищо.

Тя спира и въздъхва. Потна е, уморена и отчаяна, знам. И твърде слаба. Върши и женската работа, и мъжката. Ходи на лов, вместо да си седи у дома и да разглежда молбите на тъжителите. Хубава е, струва ми се. Хората казват, че си приличаме, но грешат. Просто сме много близки — по-близки от другите братя и сестри. Но това е необходимост. Животът ни беше много труден…

— Май си прав, Берем. Не видях следи… Чакай малко… Погледни напред… Какво е това?

Виждам някаква ярка светлина, многоцветно сияние, което блести на слънцето, сякаш всички скъпоценни камъни в Крин са събрани в кошница.

Очите й се разширяват.

— Може би това е Портата под Дъгата!

Ама че глупост. Смея се, но се затичвам напред. Трудно е да я настигна. Аз съм по-силен, но тя е пъргава като сърна.

Стигаме до просека. Ако гръм е ударил тази гора, точно това е било мястото. Земята наоколо е обгоряла и опустошена. Забелязвам, че някога тук е имало постройка. Прекършени, порутени колони стърчат като кости от разлагаща се плът. Над мястото тегне злокобно усещане. Нищо не расте тук, нищо не е поникнало от много пролети. Искам да си тръгна, но не мога…

Пред мен се открива най-красивата и вълнуваща гледка, която съм виждал в живота и сънищата си… Част от каменна колона, инкрустирана със скъпоценни камъни! Не съм познавач, но мога да преценя, че са изключителни! Разтреперан, хуквам диво напред, коленича пред опожарения камък и избърсвам мръсотията и пепелта.

Тя се отпуска на колене до мен.

— Берем, колко е красиво! Виждал ли си някога нещо подобно? Такива прекрасни камъни на такова ужасно място. — Тя се оглежда, чувствам, че потръпва. — Чудя се какво ли е имало тук. Долавям свято и същевременно злокобно излъчване. Сигурно е било храм преди Катаклизма. Храм на старите богове… Берем! Какво правиш?

Извадил съм ловджийския си нож и се опитвам да изстържа един блестящ зелен камък. Голям е колкото юмрука ми и сияе по-ярко от слънчев лъч върху зелено листо. Колоната се рони под ножа ми като пясък.

— Спри, Берем! — Гласът й е рязък. — Това е… светотатство! Мястото е посветено на някой бог! Сигурна съм!