Или само Берем, защото няколко седмици по-късно на сватбата на Златна Луна и Речен вятър, Танис и Стърмотново го видяха — жив! Оттогава не го бяха срещали, докато Танис не го откри преди три, не, четири дни, спокойно да кърпи платна на този кораб.
Кормчията поддържаше курса със спокойно лице. Танис се наведе през борда и повърна.
Маквеста не каза на екипажа нищо за Берем. Обясни внезапното им заминаване със слуха, че един Господар се интересува прекалено много от кораба им и е по-разумно да излязат в открито море. Никой не зададе въпроси. Те не обичаха Господарите, а и бяха изхарчили всичките си пари във Флотсам.
Танис също не разкри на приятелите си причината да бързат толкова. Спътниците му бяха чували историята за Мъжа със Зеления камък и въпреки че бяха достатъчно възпитани, за да го кажат (с изключение на Карамон), си мислеха, че Танис и Стърм са вдигали малко повече наздравици на сватбата. Не попитаха защо рискуват живота си в бурното море. Доверяваха му се напълно.
Разкъсван между пристъпите на гадене и гризящото чувство за вина, Танис стоеше приведен на палубата. Лечителските умения на Златна Луна му бяха помогнали малко да се възстанови, но очевидно дори жреците не можеха да спрат разбунтувания му стомах. А пред смута в душата му, лечителката беше безсилна.
Той седна на палубата и се загледа в морето, за да се увери, че няма платна на хоризонта. Може би защото бяха добре отпочинали, спътниците му по-леко понасяха люлеенето на кораба през бурните морски води, само дето бяха мокри до кости от високите вълни, които се разбиваха в борда. Дори Райстлин, за учудване на Карамон, изглеждаше доста добре. Той беше легнал встрани от останалите върху платно, което един моряк извади, за да се запазят пътниците доколкото могат от пръските на вълните. Райстлин не страдаше от морска болест. Дори не кашляше много. Изглеждаше потънал в мислите си, а златистите му очи блестяха по-ярко от утринното слънце, което ту се показваше, ту се скриваше зад препускащите буреносни облаци.
Маквеста само сви рамене, когато Танис й спомена, че има вероятност да ги преследват, защото знаеше, че „Перешон“ е по-бърз от тежките кораби на Господарите. Успяха да се измъкнат незабелязано от пристанището и единствените, които ги видяха, бяха другите пиратски кораби, но в тяхното братство никой не задаваше въпроси.
След известно време морето се поуспокои и изглади под постоянния бриз. Цял ден буреносните облаци се снижаваха заплашително, но накрая свежия вятър ги разпръсна. Нощта беше ясна и звездна. Маквеста вдигна още няколко платна и корабът сякаш литна над водата. Когато спътниците се събудиха сутринта, пред очите им се разкри една от най-зловещите гледки в цял Крин.
Бяха на прага на Кървавото море на Ищар. Слънцето се издигаше като огромна златна топка на източния хоризонт, когато „Перешон“ нагази във водите, алени като робата на магьосника и като кръвта, която избиваше по устните му, когато кашляше.
— Името му подхожда — сподели Танис с Речен вятър, докато седяха на палубата, загледани в зловещите кървави води. Не виждаха надалеч заради бурята, която се носеше над морето и обгръщаше водата с оловносива завеса.
— Досега не вярвах. — Речен вятър поклати глава. — Чух разказа на Уилям за морски дракони, които поглъщали цели кораби, и за жени с опашки вместо крака. Но това… — Варваринът замълча и се загледа тревожно в алените води.
— Вярно ли е, че това е кръвта на загиналите в Ищар, когато разгневената планина унищожила храма на кралските жреци? — попита тихичко Златна Луна и застана до съпруга си.
— Ама че глупости! — изръмжа Маквеста, но очите й шареха във всички посоки, за да се убеди, че екипажът дава най-доброто от себе си. — Уилям обича да плаши сухоземните плъхове. Водата е червена заради почвата, която се размива от дъното. Запомнете, това над което плаваме не е пясък. Тук е била столицата на Ищар. Когато разгневената планина се срутила, разцепила сушата на две. Сега богатствата на града лежат дълбоко под водата.
Маквеста се запъти към парапета със замечтани очи сякаш искаше да проникне с поглед през развълнуваното море, за да види легендарните съкровища на потъналия град. Тя въздъхна с копнеж. Златна Луна я погледна с отвращение, но очите й се изпълниха с тъга и ужас при мисълта за ужасяващата катастрофа и погубения живот.