— Тас, не трябва да ни хванат! Ще ни накарат да им кажем какво знаем за Берем и знаеш какво ще направят с нас, за да ни принудят…
— Права си — отвърна нещастно кендерът. — Ще опитам. Ти имаш куража да го извървиш… Така му беше казал Физбан. Тас си пое дълбоко дъх и извади тънка жица от една торба. „В края на краищата, помисли си той, какво е смъртта за кендера, ако не най-голямото от всички приключения. А и Флинт е там съвсем самичък. Сигурно се е забъркал във всевъзможни каши…“ С нетрепващи ръце Тас внимателно пъхна жицата в ключалката и се хвана на работа.
Внезапно зад гърба му се разнесе дрезгав рев и звук от удряне на стомана в стомана. Той погледна бързо. Тика, която още не беше усвоила изкуството на боя с меч, кълцаше и мушкаше, риташе и хапеше. Гневът и отчаянието на атаката й накараха драконяните да отстъпят. Всички бяха ранени и кървяха, а един се свлече, облян в зелена кръв на пода.
Тас се върна към работата си, но сега ръцете му трепереха, а тънкият инструмент се изплъзваше от влажните му пръсти. Номерът беше да отключи без да задейства капана. Виждаше го — тънка игла, притисната от навита пружина.
„Престани, каза си той. Така ли се държат кендерите?“ Внимателно пъхна отново жицата и ръцете му се успокоиха. Внезапно, почти когато беше успял, го блъснаха отзад.
— Ей — извика раздразнено като се обърна към Тика. — Бъди по-внимателна… — И млъкна. В съня беше казал същите тези думи. Пак там видя тя да лежи в краката му и кръвта да се стича по червените й къдри.
— Не! — изпищя яростно Тас. Жицата се изплъзна и ръката му се удари в ключалката.
Чу изщракване и вратата се отключи. Но заедно с това долови още някакъв звук, съвсем тих и рязък, нещо като „сник“. Капанът се беше задействал.
Тас погледна малката капка кръв на пръста си, после златната игла, която се подаваше от ключалката. Драконяните го хванаха за рамото, но той не им обърна внимание. Вече нямаше значение. Усещаше пронизваща болка в пръста, която скоро щеше да се разпростре по ръката и цялото му тяло. „И когато стигне до сърцето ми, вече няма да я усещам, каза си той сънено. Няма да усещам нищо.“
Изведнъж чу свирене на тръби. Чувал ги беше и преди. Но къде? Да, в Тарсис, точно преди да пристигнат драконите.
Драконяните, които го бяха сграбчили, изчезнаха, тичайки трескаво обратно по коридора.
„Сигурно е някаква обща тревога“, помисли Тас, забелвайки с интерес, че краката вече не го държат. Той се свлече на пода до Тика, протегна трепереща ръка и нежно погали красивите й червени къдри, слепени от кръв. Лицето й беше бледо, очите — затворени.
— Съжалявам, Тика — прошепна със стегнато гърло. Болката бързо се разрастваше. — Съжалявам, Карамон. Наистина се опитах… — И като плачеше тихичко, Тас се облегна на вратата и зачака настъпването на мрака.
Танис не можеше да помръдне след като чу сърцераздирателното хлипане на Лорана. Молеше се на някой милостив бог да го убие, докато коленичеше пред Кралицата на Мрака, но те не му оказаха тази милост. Сянката се вдигна, когато вниманието на Кралицата се отклони от него. Той се изправи на крака с лице, изчервено от срам. Не можеше да погледне Лорана, не смееше да срещне и очите на Китиара, знаейки добре презрението, което щеше да види в тях.
Но тя мислеше за по-важни неща. Това беше моментът на нейната слава. Плановете й се осъществяваха. Китиара го отблъсна назад и застана пред него.
— И накрая искам да възнаградя един мой служител, който ми помогна да заловя Лораланталаса. Лорд Сот иска да получи душата й, за да може да си отмъсти на елфа-та, която преди много време го е проклела. Щом е прокълнат да живее във вечен мрак, нека Лораланталаса сподели живота му в смъртта.
— Не! — Лорана вдигна глава. Страхът и ужасът бяха надвили над безчувствените й сетива. — Не! — повтори задавено.
Отстъпвайки назад, тя се огледа за някакъв изход, но такъв нямаше. Под нея залата беше пълна с драконяни, които я наблюдаваха нетърпеливо. Отчаяна, тя погледна към Танис, но той беше втренчил горящия си поглед в другата жена. Лорана съжали за избухването си и реши, че ще умре, но няма да си позволи още една подобна слабост. Тя се изправи и гордо вдигна глава.
Танис не виждаше Лорана. Думите на Китиара пулсираха както кръвта в главата му и замъгляваха зрението и мислите му. Вбесен той тръгна напред и застана до нея.
— Ти ме предаде! — каза задавено. — Това не влизаше в плана.
— Шшшт! Ще провалиш всичко!
— Какво…
— Млъкни! — гневно го прекъсна тя.
Дарът ти много ми хареса, Китиара. Ще изпълня молбата ти. Душата на Лораланталаса ще бъде дадена на Лорд Сот, а полуелфа приемаме на служба при нас. Нека остави меча си в краката на Лорд Ариакас.