— Да — каза горчиво Китиара и в очите й отново се появи възхищение. — Можеше да имаш толкова много…
Танис я пусна и отиде при Лорана, която се беше втренчила невиждащо в тълпата.
— Ела с мен — каза студено.
Тя не реагира на докосването му, а бавно завъртя глава и го последва. Зелените й очи бяха пусти — нямаше нито страх, нито гняв.
„Всичко ще бъде наред, каза й той наум с преливащо от болка сърце. Ще ти обясня“
Изведнъж нещо го удари силно в гърдите. Той залитни назад, посягайки към Лорана, но не успя да я удържи.
След като го блъсна, тя скочи към Китиара и посегни към меча й. Движението свари Кит напълно неподготвена. Тя опита да се бори, но Лорана вече беше хванала дръжката на меча, извади го от капията и удари с опакото му Господарката по лицето, поваляйки я на площадката. После застана на ръба й.
— Лорана, спри! — извика Танис и скочи към нея, но внезапно усети върха на меча, опрян в гърлото му.
— Не мърдай, Танталаса, или ще умреш, се наложи ще те убия.
Танис пристъпи напред и острието прободе кожата му. Той спря безпомощен.
— Виждаш ли, Танис, аз не съм влюбеното дете, което познаваше. Не съм и дъщеря на баща ми, защото не живея в неговия двор. Не съм дори Златният Генерал. Аз съм Лорана и ще живея или умра по свое решение и без твоя помощ.
— Лорана, чуй ме! — Танис отново пристъпи напред и посегна да отмести острието на меча, което го нараняваше.
Тя сви устни, зелените й очи пламнаха, после с въздишка свали меча към бронята му. Той се усмихна и в този момент Лорана го бутна от площадката и скочи след него.
Размахвайки диво ръце във въздуха, Танис се стовари на пода.
Короната на Властта се търкулна от главата му и се плъзна по полирания под. Някъде горе Китиара гневно пищеше.
— Лорана! — извика той, търсейки я трескаво.
— Короната! Донесете ми короната! — викаше Китиара. Но тя не беше единствената, която крещеше. Всички в залата викаха. Господарите бяха скочили на крака и подстрекаваха войниците си. Драконите полетяха във въздуха. Петглавото тяло на Кралицата изпълни залата с мрак, екзалтирано от този изпит на сила, който щеше да й осигури най-могъщите командири — оцелелите.
Ноктести драконови лапи, обути в ботуши таласъмеки крака и подковани човешки обувки газеха Танис. Докато се бореше да се изправи, за да не го смачкат, той опита да последва сребърния блясък, който изчезна сред тълпата. Разкривено лице се появи пред него с горящи тъмни очи. Ток с шпора го срита в ребрата.
Стенейки, Танис се свлече на пода, а хаосът превземаше Залата за аудиенции.
Глава 11
„Ясия ме зове“
Райстлин! Беше мисъл, а не вик. Карамон се опита да проговори, но от гърлото му не излезе нито звук.
— Да, братко мой. Аз съм последният пазач, който трябва да преминеш, за да стигнеш целта си. Аз съм онзи, на когото Нейно Тъмно Величество нареди да се появи, ако роговете засвирят. — Той се усмихна подигравателно. — Но трябваше да се сетя, че ти ще бъдеш глупакът, който ще задейства заклинанието ми…
— Райст… — започна Карамон, но се задави и известно време не можа да проговори.
Изтощен от страх, болка и загуба на кръв, треперещ в студената вода, това му дойде твърде много. Щеше да бъде по-лесно да остани тъмните води да се затворят над главата му и острите зъби на дракончетата да разкъсат плътта му. Едва ли болката щеше да е толкова силна. После почувства, че Берем се размърда до него. Той гледаше Райстлин объркано, после дръпна Карамон за ръката.
— Ясия ме зове. Трябва да вървим.
Хлипайки, Карамон се изтръгна от него. Вечният го погледна гневно, обърна се и продължи сам.
— Не, приятелю, никой никъде няма да ходи!
Райстлин вдигна тънката си ръка и Берем внезапно залитна и спря. Той погледна блестящите златисти очи на магьосника, застанал на каменния корниз зад него, а след това се обърна с копнеж към украсената с камъни колона. Но не можеше да помръдне. Огромна и страховита сила препречваше пътя му.
Карамон преглътна сълзите и се опита да се пребори с отчаянието. Не можеше да направи нищо… освен да се опита да убие Райстлин. Душата му потръпна от ужас. Не, по-добре да умре самият той!
Воинът вдигна глава. „Така да бъде! Ако трябва да умра, ще умра в бой както винаги съм искал. Дори това да означава да умра от ръката на брат си.“
Погледът му срещна този на близнака му.
— Сега носиш Черна роба? — попита той през стиснатите си устни. — Не мога да видя… от тази светлина…
— Да, братко. — Райстлин вдигна Жезъла на Магиус, за да я освети. Роба от най-меко кадифе падаше от раменете му и блестеше по-черна от вечната нощ, която ги заобикаляше.