Потръпвайки при мисълта за това, което се канеше да направи, Карамон продължи:
— И гласът ти е различен, по-силен. Сякаш си ти… и все пак не си ти…
— Това е дълга история, Карамон. Може би след време ще я чуеш, но сега си в тежко положение. Драконяните идват. Наредено им е да заловят Вечния и да го заведат при Кралицата на Мрака. Това ще бъде неговият край, защото не е безсмъртен, уверявам те. Тя знае заклинания, които ще раздробят същността му и ще оставят от него само прашинки плът и душа, отнесени от бурни ветрове. После ще погълне сестра му и ще влезе в Крин в пълната си сила и могъщество. Тя ще владее света и всички нива на рая и ада. Нищо няма да я спре.
— Не разбирам…
— Естествено, скъпи братко — каза Райстлин с част от предишното си раздразнение и сарказъм. — Стоиш до Вечния, единственият човек в цял Крин, който може да приключи тази война и да прогони Кралицата на Мрака обратно в Света на Сенките, а не разбираш.
Той отиде до ръба на корниза, наведе се, подпирайки се на жезъла си и го подкани с жест да се приближи. Карамон потръпна. Стоеше и не можеше да помръдне, уплашен, че Райстлин ще му направи магия, но брат му само го гледаше внимателно.
Трябваше да направи само още няколко крачки и щеше да се срещне отново със сестра си, която преживя неописуеми страдания през тези дълги години, докато го чакате да я освободи от самоналожените й мъчения.
— И какво щеше да стане тогава? — заекна Карамон, прикован от погледа на брат си със сила, по-могъща от всяко заклинание.
Златистите очи се присвиха и гласът му се сниши, защото намираше шепота за по-страховит.
— Клинът ще се отмести, вратата ще се за затръшне и Кралицата на Мрака ще остане да вие от ярост в дълбините на Бездната. — Райстлин вдигна поглед и махна е бледата си, тънка ръка. — Топа място… Храмът на преродената осквернен от злото ще рухне. Карамон шумно си пое дъх.
— Не, не те лъжа — отгатна мислите му Райстлин. — Не че не мога да лъжа, когато ми се налага, но сме толкова близки, че не мога да лъжа теб. Пък и ми е изгодно да знаеш истината.
Умът на Карамон трескаво работеше. Не разбра нищо от думите му, но нямаше време да мисли за това. Зад себе си чуваше ехтящите гласове на драконяните, които слизаха по стълбите. Изражението му стана спокойно, лицето му придоби решителен вид.
— Тогава знаеш какво ще направя, Райст. Може да си могъщ, но трябва да се концентрираш, за да направиш магия. И ако я направиш срещу мен, Берем ще бъде свободен. Не можеш да го убиеш. — Той отчаяно се надяваше, че Вечният го слуша и ще действа, когато му дойде времето. — Предполагам, че само твоята Кралица може да го направили. Така че оставам…
— Да, мога да те убия… — каза тихо Райстлин.
Той вдигна ръка и преди Карамон да може да извика или дори да помръдне ръка, огнена топка разпръсна мрака. Тя се удари в него и го събори в черната вода.
Изгорен и заслепен от ярката светлина, зашеметен от сблъсъка, Той почувства, че губи съзнание и потъва. Остри зъби се впиха в ръката му, раздирайки плътта. Пронизващата болка го свести и крещящ от болка и ужас, той трескаво опита да се изправи. Треперейки, накрая успя да стане. Малките дракони, вкусили в, го нападнаха отново и се заблъскаха в ботушите му. Той ститисна ръката си и погледна към Берем, но видя, че не е помръднал.
— Ясия, тук съм! Ще те освободя! — викаше мъжът и отчаяно се опитваше да премине невидимата стена, която преграждаше пътя му. Беше обезумял от мъка.
Райстлин спокойно наблюдаваше как брат му става, а кръвта шурти от разкъсаната кожа на голите му ръце.
— Аз съм могъщ, Карамон — каза магьосникът, втренчен в уплашените му очи. — С несъзнателната помощ на Танис успях да се отърва от единствения човек в Крин, които можеше да ме победи. Сега съм най-великият магьосник на този свят. И ще бъда още по-могъщ, когато Кралицата на Мрака изчезне.
Карамон го гледаше замаян, неспособен да разбере за какво говори. Зад себе си чуваше пляскането във водата и триумфиращите викове на драконяните. Прекалено объркан, за да помръдне той не можеше да свали очи от близнака си. Едва когато видя Райстлин да вдига ръка към Берем, смътно започна да разбира.
Вечният беше освободен. Той хвърли бърз поглед към Карамон и драконяните, които газеха във водата с проблясващи в светлината на жезъла мечове и накрая погледна Райстлин, застанал на скалата в дългата си черна роба. После с радостен вик, който прокънтя в тунела, се спусна към инкрустираната колона.
— Ясия, идвам!
— Помни, братко мой — отекна гласът на Райстлин в ума на Карамон, — това става, защото аз така избрах.