Зад себе си чуха Китиара да спира Лорд Сот. Танис се зачуди какво ли ще й причини мъртвият рицар, лишен от плячката си, и сънят изплува в паметта му. Отново видя Лорана да пада… Китиара да пада… а той стоеше безпомощен, неспособен да спаси нито една от тях. После видението изчезна.
Лорана го чакаше на стълбището и светлината на факлите блестеше в златистата й коса. Той бързо затвори вратата и изтича по стълбите след нея.
— Това бяха Лорана и Танис — констатира Лорд Сот, чиито пламтящи очи без затруднение проследиха двойката, която бягаше като подплашени мишки.
— Да — каза Китиара незаинтересовано, извади меча от ножницата и започна да трие кръвта от него с пеша на наметката си.
— Да тръгна ли след тях?
— Не. Имаме по-важна работа. — Тя го погледна и се усмихна с кривата си усмивка. — Лорана така или иначе никога нямаше да бъде твоя, дори в смъртта. Боговете я пазят.
Пламтящият му поглед я прониза. Бледите устни подигравателно се присвиха.
— Полуелфът е все още господар на сърцето ти, нали?
— Не мисля така — отвърна Китиара, обърна се и погледна след Танис в мига, когато вратата се затваряше. — Понякога в тихите часове на нощта, когато лежи в леглото до нея, той ще усети, че мисли за мен. Ще си спомни последните ми думи и ще бъде трогнат от тях. Аз им подарих щастието и тя ще трябва да живее със знанието, че винаги ще бъда жива в сърцето му. Колкото и да се обичат, аз ще тровя любовта им. Моето отмъщение е съвършено… А ти донесе ли онова, за което те изпратих?
— Да, лейди. — Лорд Сот произнесе магическа дума и в костеливата му ръка се появи нещо. Той почтително го положи в краката й.
Китиара затаи дъх и очите й заблестяха в мрака почти толкова ярко като тези на мъртвия рицар.
— Отлично! Върни се в крепостта Даргаард и събери войските. Ще завладеем летящата цитадела, която Апиакас изпрати в Каламан, после ще отстъпим, ще се прегрупираме и ще чакаме.
Лорд Сот се усмихна, когато посочи блестящия предмет.
— Сега тя по право е твоя. Онези, които ти се противопоставяха, или са мъртви, или избягаха, преди да успея да ги настигна.
— Просто са отложили съдбата си. — Китиара прибра меча си. — Ти ми служиш добре и ще бъдеш възнаграден. На този свят винаги ще има елфи.
— Онези, които заповядаш, ще умрат, а онези, на които позволиш да живеят — погледът на Сот припламна към вратата, — ще живеят. От всички, които ти служат, само аз мога да ти предложа неумираща вярност и го правя с радост. С войниците ми ще се върнем в крепостта Даргаард, както искаш, и ще чакаме заповедите ти.
Той се поклони и хвана ръката й.
— Как се чувстваш, скъпа, като знаеш, че си доставила удоволствие на прокълнатите? Ти направи ужасяващия свят, в който живея интересен. Бих искал да съм те познавал, когато бях жив! — Бледото видение се усмихна. — Но моето време е вечността. Може би ще дочакам някого, който да сподели моя трон…
Студените му пръсти погалиха плътта й и тя потръпна, представяйки си безсънните нощи, които й предстояха. Видението беше толкова живо, че душата й изкрещя от страх, когато Сот изчезна в мрака.
За миг се уплаши. Храмът се тресеше край нея и тя се подпря на стената, уплашена и сама. Толкова сама! Внезапно кракът й докосна нещо на пода, тя се наведе, пръстите й се сключиха около него с благодарност и го вдигна.
Сега факлите не осветяваха златната й повърхност, нито се отразяваха от кървавочервените камъни, но Китиара нямаше нужда от тях, за да й се възхищава.
Тя остана дълго в полусрутения коридор, а пръстите й опипваха грубите метални ръбова на окървавената Корона.
Танис и Лорана тичаха по спираловидното каменно стълбище надолу към тъмниците. Спирайки за миг в стаята на тъмничаря, те погледнаха тялото на таласъма.
— Хайде! — настоя Лорана и посочи на изток, но като видя, че се колебае и гледа на север, потръпна. — Не, не ходи там. Това е мястото, където… ме отведоха. — Лицето й пребледня, когато чу виковете и крясъците от затворническите килии.
— Търся Карамон — промърмори Танис. — Вероятно са го довели тук.
— Карамон! — възкликна изненадана Лорана. — Какво…
— Той дойде с мен заедно с Тика, Тас и… Флинт. — Танис поклати глава. — Е, ако са били тук, вече ги няма. Хайде.
Лорана се изчерви. Погледна обратно към каменните стълби и пак към него.