Воинът вдигна глава и лицето му просветна. Той разтвори ръце и го притисна до гърдите си с ридание. Тика, която стоеше встрани, наблюдаваше срещата на двамата приятели със сълзи в очите. След това видя някакво раздвижване край огъня.
— Лорана? — понита тя колебливо.
Елфата пристъпи в светлината на огъня и златистата й коса пламна като слънце. Макар облечена в окървавена и очукана броня, тя се държеше като принцесата, която Тика беше срещнала в Куалинести преди толкова месеци.
Червенокосото момиче притеснено докосна мръсната си коса, слепнала от кръв. Бялата й блуза висеше на парцали и само твърде голямата й броня я придържаше да не се разпадне. Грозни белези набраздяваха хубавите й крака Лорана се приближи и двете се прегърнаха. Лорана се приближи и двете се прегърнаха.
Останал сам, кендерът прикова очи в стареца застанал на границата между светлината на огъня и мрака. До него спеше огромен златен дракон, изтегнат на земята и хълбоците му се издигаха в ритъм с хъркането. Старецът направи знак на Тас да се приближи.
Кендерът въздъхна дълбоко и влачейки крака, застана пред него.
— Как е името ми? — попита го старецът и посегна към немирния му кичур.
— Не е Физбан — каза нещастно Тас без да го поглежда. Старецът се усмихна и го погали по главата. После го привлече към себе си, но кендерът се отдръпна и малкото му телце се скова.
— Досега беше.
— А сега?
— Имам много имена. Между елфите съм познат като Е’ли. Джуджетата ме наричат Тхак. Хората говорят за мен като за Небесното острие. Но винаги съм обичал най-много името, което ми дадоха Рицарите на Соламния — драконът Паладин.
— Знаех си! — изстена Тас и се хвърли на земята. — Ти си бог! Изгубих всички! Всички! — и той горчиво заплака.
Старецът го погледа с обич и очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри със съсухрената си ръка, коленичи до кендера и успокояващо го прегърна.
— Слушай, момчето ми — каза той, сложи пръст под брадичката на Тас и повдигна лицето му към небето, — виждащо ли онази червена звезда, която свети над нас? Знаеш ли на кой бог е посветена?
— Реоркс — промълви Тас, като преглъщаше сълзите си.
— Тя е червена като огньовете на ковачницата му — каза старецът, загледан в нея. — Червена е като искрите, които излитат от чука му, докато кове нажежения свят върху наковалнята си. До ковачницата има изключително красиво дърво, каквото никой смъртен не е виждал. Под него седи едно прегърбено старо джудже и си почива след тежкия труд. До него има кана студен ейл, а огънят от ковачницата грее костите му. Прекарва цял ден, излегнато под дървото като дялка фигурки. Всеки ден някой се опитва да седне при него, но джуджето го поглежда с омраза, така страшно се навъсва, че човекът бързо става. „Това място е запазено, избоботва то. — Има един неразумен топчест кендер, който скитосва някъде и забърква себе си и онези, които имат нещастието да са с него, в безкрайни каши. Помнете ми думите, един ден ще се появи тук, ще се възхити на дървото ми и ще каже: «Флинт, уморих се. Мисля да си почина малко при теб». После ще седне и ще попита: «Флинт, чу ли за последното ми приключение? Бяхме един магьосник с черна роба, брат му и аз и пътувахме във времето. Да ти кажа само какво стана…» И аз ще трябва да изслушам някоя фантастична история…“
Така говори джуджето. Тогава онези, които са искали да седнат под дървото, прикриват усмивките си и го оставят на спокойствие.
— Значи… не е самотен? — попита Тас, триейки очи с ръка.
— Не, дете. Флинт е търпелив. Знае, че имаш още много неща да постигнеш в живота си. Освен това е чул всичките ти истории. Ще трябва да натрупаш нови, които да разказваш.
— Тази още не е чул… Физбан, беше страхотно! За малко не умрях отново! Отворих очи и видях Райстлин в Черна роба! — Той потръпна от удоволствие. — Изглеждаше много… зъл! Но ми спаси живота! И… о! — Кендерът млъкна ужасен и увеси глава. — Съжалявам, забравих. Сигурно вече не бива да те наричам Физбан.
Старецът се изправи и леко го потупа по рамото.
— Наричай ме Физбан. Отсега-нататък това ще бъде името ми сред кендерите. — Гласът му стана замислен — Честно казано, започна да ми харесва.
Той отиде при Танис и Карамон и за момент остана до тях, заслушан в разговора им.
— Райст си отиде, Танис — каза тъжно воинът — Не знам къде. Още е крехък, но не е слаб. Ужасната му кашлица е преминала. Гласът е неговият и същевременно не е. Той е…
— Фистандантилус — обади се старецът.
Танис и Карамон се обърнаха. Като го видяха, се поклониха с благоговение.
— Я стига! — ядоса се Физбан. — Не мога да понасям тези поклони. И двамата сте ужасни лицемери. Чух какво си говорите зад гърба ми… — Танис и Карамон виновно се изчервиха. — Няма значение — усмихна се старецът. — Вярвахте онова, което исках да вярвате… А сега за брат ти. Прав си. Той е себе си и същевременно не е. Както беше предсказано, Райстлин е господар на настоящето и миналото.