— Не разбирам — поклати глава Карамон. — Драконовото кълбо ли го направи такъв? Ако е така, можем да го счупим…
— Нищо не го е направило такъв\ Брат ти сам избра съдбата си.
— Не мога да повярвам! Как? Кой е този Фистан… как му беше името? Искам отговори…
— Не мога да ти дам отговорите, които търсиш. — Гласът на Физбан беше още мек, но в тона му се усещаше метална нотка, която възспря Карамон. — Пази се от тези отговори, младежо, и гледай да не задаваш повече въпроси.
Карамон дълго мълча, загледан в небето след зеления дракон, макар той отдавна да беше изчезнал.
— Какво ще стане с него сега? — попита накрая.
— Не знам — сви рамене Физбан. — Той създава своята съдба, както ти твоята. Но знам със сигурност, че трябва да го оставиш да си отиде. — Очите му се спряха на Тика, която стоеше до тях. — Райстлин беше прав, когато ти каза, че пътищата ви се разделят. Започни спокойно новия си живот.
Тика се усмихна и се сгуши в Карамон. Той я прегърна и целуна червените й къдрици. Но дори когато й се усмихна и разроши косата й, погледът му блуждаеше в нощното небе над Нерака, където драконите още водеха огнените си битки за контрол над рушащата се империя.
— Значи това е краят? — попита Танис. — Доброто възтържествува?
— Добро? Възтържествува? — повтори Физбан и го погледна проницателно. — Не, полуелфе. Само балансът е възстановен. Лошите дракони няма да бъдат прогонени. Те ще останат тук, както и добрите. Махалото отново се люлее свободно.
— И за какво бяха всички тези страдания? — попита Лорана и застана до Танис. — Защо не може добрите да победят и да прогонят мрака завинаги?
— Нищо ли не научи, момиче? — сгълча я Физбан, размахвайки костеливия си пръст пред лицето й. — Имаше време, когато доброто беше на власт. И знаеш ли кога е било това? Точно преди Катаклизма! Да — продължи той, забелязал учудването им, — Главният жрец на Ищар беше добър човек. Изненадва ли ви това? Не би трябвало, защото и двамата сте виждали до какво може да доведе подобно добро. Видяхте го при елфите, древното въплъщение на доброто! То подбужда към нетолерантност и непреклонност, към убеждението, че щом аз съм добър, онези, които не мислят като мен, грешат. Ние, боговете, видяхме опасността за света от това самодоволство. Видяхме, че много добри неща бяха унищожени, само защото не бяха разбрани. Видяхме и Кралицата на Мрака, която чакаше своето време, тъй като това не можеше да продължи вечно. Претоварените везни трябваше да се преобърнат и паднат, тогава тя щеше да се завърне и над света бързо щеше да се спусне мрак… Така настъпи Катаклизмът. Тъгувахме за невинните, тъгувахме и за виновните. Но светът трябваше да бъде готов, защото мракът, който падна, можеше никога да не се разпръсне. — Физбан видя, че Таселхоф се прозява. — Но, стига с лекциите.
Трябва да вървя. Предстои ми тежка нощ.
Той се обърна рязко и се затътри към хъркащия златен дракон.
— Чакай! — извика Танис. — Физбан… Паладин, бил ли си някога в хана „Последен дом“ в Солас?
— Хан? В Солас? — Старецът спря и погледа брадата си.
— Хан… толкова са много. Но май си спомням за пикантни картофки… Така е! — Той погледна Танис с блеснали очи. — Разказвах приказки на децата там. Много вълнуващо място е този хан. Спомням си как една нощ влезе красива млада жена. Беше варварка със златиста коса. Изпя една песен за синия кристален жезъл, която предизвика бунт.
— Ти извика стражата! — възкликна Танис. — Ти ни забърка в това!
— Аз подготвих сцената, момко — каза Физбан лукаво, — но не съм ви давал сценария. Вие сами измислихте диалозите. — Той погледна Лорана, после отново Танис и поклати глава. — Бих ги поправил тук-там, но… карай! — И като се обърна отново, закрещя на дракона: — Събуди се, мързелив, бъхлив звяр!
— Бъхлив ли?! — Очите на Пайрит рязко се отвориха. — Грохнал стар магьосник! Не можеш да превърнеш водата в лед дори през зимата!
— Така ли? — извика вбесен Физбан, смушквайки го с жезъла си. — Сега ще ти покажа… — Той измъкна отнякъде овехтяла книга със заклинания и започна да прелиства страниците. — Огнена топка… Огнена топка… Знам, че е някъде тук…
И като мърмореше разсеяно, старият магьосник се качи на гърба на Пайрит.
— Готов ли си? — попита ледено древният дракон и без да дочака отговор разпери вдървените си криле. Като пляскаше болезнено, за да ги раздвижи, той се приготви да излети.