— Когато ти дадох този пръстен, ти бе първата любов на непокорното ми сърце. Беше прав да ми го върнеш, сега разбирам това. Трябваше да порасна, за да разбера какво е истинска любов. Преминах през пламъци и мрак, убивах дракони, плаках над телата на онези, които обичах. Бях предводител. Имах отговорности. Флинт ми го напомни, но аз захвърлих всичко. Твърде късно разбрах колко безполезна е любовта ми. Чувствата на Речен вятър и Златна Луна донесоха надежда на света, а нашата младежка любов едва не го унищожи.
— Лорана… — прошепна Танис с кървящо сърце. Ръката й хвана неговата.
— Помълчи още малко — прошепна тя. — Обичам то. Танис. Обичам те, защото сега те разбирам. Обичам те заради светлината и мрака в теб. Затова хвърлих пръстена. Може би някой ден любовта ни ще бъде достатъчно здрава основа, на която да градим. Тогава ще ти дам друг пръстен и ще приема твоя. Но той няма да бъде с бръшлянови листа.
— Не — усмихна се Танис и я прегърна. — Ще бъде пръстен наполовина от злато, наполовина от стомана.
Тя погледна в очите му, усмихна се и отстъпи. Седна до него и облегна глава на рамото му.
— Може би трябва да се обръсна — той почеса брадата си.
— Недей! — промърмори Лорана и се зави с наметката му. — Вече свикнах.
Цяла нощ приятелите не спаха в очакване на зората, защото знаеха, че опасността не е отминала. От наблюдателницата си виждаха банди драконяни, бягащи от пределите на Храма. Освободени от водачите си, те скоро щяха да започнат да крадат и убиват, за да осигурят съществуванието си. Още имаше и драконови Господари. Макар никой да не беше споменал името й всеки от приятелите знаеше кой със сигурност е оцелял от хаоса, който бушуваше край Храма. Навярно предстоеше да се преборят и с други злини, по-могъщи и ужасяващи отколкото можеха да си представят. Но засега имаха няколко мига спокойствие и не им се искаше те да свършват.
Защото с идването на зората трябваше да се сбогуват.
Никой не говореше, дори Таселхоф. А и нямаше нужда от думи. Всичко беше казано. Не искаха да развалят миналото, нито да прибързват с бъдещето. Само помолиха времето да спре за малко, за да си починат. И може би то ги чу.
Точно преди разсъмване, когато небето на изток изсветля в очакване на слънцето, Храмът на Такхисис, Кралица на Мрака, избухна. Светлината беше ярка и заслепяваща сякаш се раждаше нова звезда. Заради нея те не можеха да виждат ясно, но останаха с впечатлението, че блестящите останки от Храма се понесоха във въздуха от силна небесна вихрушка. Все по-сияйни те се издигаха в звездния мрак, докато заблестяха като звезди.
И наистина бяха звезди. Една по една отломките от Храма заеха мястото си в небето, запълвайки двете черни дупки, които Райстлин беше видял миналата есен, когато погледна към небето от лодката в езерото Кристалмир.
Съзвездията отново светеха в небето.
Храбрият воин Паладин — Платиненият дракон — зае мястото си в едната половина на нощното небе, а срещу него се появи Кралицата на Мрака, Такхиеис, петоглавият многоцветен дракон. И те продължиха вечния си кръговрат, всеки дебнещ другия, докато обикаляха Гилеан, богът на Неопределеността, Везните на равновесието.
Завръщане у дома.
Нямаше кой да го приветства, когато влезе в града, защото пристигна в пустотата на тихата, черна нощ. Беше отпратил зеления дракон да очаква нарежданията му. Не мина през градските врати, затова никой от пазачите не видя пристигането му.
Но нямаше и нужда да влиза през портите. Границите, създадени за обикновените смъртни, вече не го засягаха. Невидим и неизвестен той вървеше по тихите, спящи улици.
Все пак имаше един, който усети присъствието му. В голямата библиотека Астинус, както винаги прилежен в работата си, спря да пише и вдигна глава. Писалката му за миг увисна над пергамента, после той сви рамене и продължи отново хрониките си.
Мъжът вървеше бързо по тъмните улици, подпирайки се на жезъл, украсен с кристална топка, стисната в златна драконова лапа. Кристалът беше тъмен. Нямаше нужда от светлина, за да вижда пътя си. Знаеше къде отива. Беше изминавал този път в ума си столетия наред. Черната роба леко шумолеше около глезените му, докато вървеше, а златистите очи, светещи изпод черната качулка сякаш бяха единствените искри светлина в спящия град.
Той не спря, когато стигна центъра. Дори не погледна изоставените сгради, чиито тъмни прозорци изглеждаха като очни кухини на череп. Стъпките му не се разколебаха, когато тръгна между студените сенки на високите дъбови дървета, макар те да плашеха дори кендери. Безплътните бдителни ръце, които се протягаха към него, паднаха в праха под краката му и той ги прегази без да се замисля.