Глава 1
Полет от мрака към мрака.
Офицерът от драконовата армия бавно слезе по стълбите от втория етаж на хана „Солен бриз“. Минаваше полунощ и повечето посетители отдавна си бяха легнали. Единственият звук идваше от вълните, които се плискаха върху скалите на Кървавия.
Той спря за момент на стълбите и хвърли надолу бърз, но обстоен поглед. Пивницата беше празна с изключение на един драконянин, който, проснат на една маса, хъркаше пиянски. Крилете му потрепваха при всяко вдишване, а дървената маса скърцаше и се олюляваше под тежестта му.
Офицерът се усмихна горчиво и продължи надолу. Беше облечен в стоманена броня, изработена по подобие на онези, които носеха Драконовите господари. Шлемът скриваше лицето му и единственото, което се виждаше беше червеникавокафява брада, която показваше, че е човек.
В края на стълбището той спря внезапно, объркан, че вижда ханджията още буден. След като му кимна леко, офицерът понечи да излезе, но кръчмарят го спря с въпрос.
— Очакваш ли Господарката тази вечер?
Мъжът спря и се обърна. Извади чифт ръкавици и без да поглежда към ханджията, започна да си ги слага. Времето беше ужасно студено. В крайморския град Флотсам вилнееше зимна буря каквато не бе имало от триста години по бреговете на Кървавия залив.
— По това време? — изръмжа офицерът. — Едва ли. Дори драконите не летят в такива бури.
— Да, в такава нощ ни човек, ни звяр пътува — съгласи се ханджията. После го изгледа проницателно. — Какво тогава те кара да излезеш в това време?
Офицерът го изгледа студено.
— Не е твоя работа къде отивам или какво правя.
— Извини ме! — Ханджията вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар. — Просто, ако Господарката се върне, може да й потрябваш. Ще се радвам да й съобщя къде може да те намери.
— Няма да се наложи — промърмори офицерът. — Оставих й съобщение… в което обяснявам всичко. А и ще се върна преди да се съмне. Аз… просто отивам да подишам чист въздух.
— Не се и съмнявам — изкикоти се кръчмарят. — Нали не си излизал от стаята й цели три дни! Или трябва да кажа три нощи?! Не се ядосвай — бързо добави той, като видя, че офицерът се изчерви от ярост под шлема, — възхищавам се на мъжете, които успяват да я задоволяват толкова дълго време! Накъде тръгна тя?
— Трябваше да разреши някакъв проблем на изток, близо до Соламния — отговори офицерът начумерено. — На твое място не бих разпитвал повече за работите й.
— Не, не — отвърна припряно ханджията. — Разбира се. Е, желая ти приятна вечер… как ти беше името? Тя ни запозна, но го забравих.
— Танис — отвърна офицерът с приглушен глас. — Танис, полуелфът. Приятна вечер и на теб.
Той кимна студено, уви се плътно в наметката и излезе в бурята. Хапещият вятър нахлу в стаята, угаси свещите и завъртя във въздуха листата. Офицерът не успя да затвори веднага тежката врата и ханджията, псувайки цветисто, се опита да задържи разхвърчалите се сметки. Най-накрая Танис успя да я тръшне зад себе си и в хана отново стана топло и тихо.
Съдържателят го видя да минава пред прозореца с наведена глава и развято от насрещния вятър наметало.
Още един човек наблюдаваше офицера. В мига, когато вратата се затвори, пияният драконянин се надигна и черните му, неподвижни като на влечуго очи блеснаха. Той стана от масата с бързи и сигурни движения, промъкна се безшумно до прозореца и се взря навън. Почака малко, после отвори вратата и също изчезна в бурята.
Ханджията го видя да поема след офицера и се загледа след него. Навън беше тъмно и ветровито, независимо че високите железни мангали, в които гореше смола, бяха запалени. Все пак му се стори, че офицерът зави по улицата, която водеше към центъра на града, а драконянинът го следваше, прокрадвайки се зад него в сенките. Ханджията поклати глава и събуди нощния дежурен, който дремеше на стола зад тезгяха.
— Имам чувството, че Господарката ще се върне тази вечер независимо от бурята — каза му той. — Събуди ме, ако дойде.
Потръпвайки, ханджията погледна отново в нощта.
— Всъщност — добави той — не ме буди.
Бурята принуди гражданите на Флотсам да си легнат рано тази нощ. Баровете, които обичайно работеха, докато зората с мъка проникнеше през мръсните им прозорци, бяха затворени и обезопасени срещу урагана. По улиците нямаше хора, никой не рискуваше да излезе заради ветровете, които можеха да повалят човек.
Танис вървеше бързо с наведена глава, като се придържаше близо до тъмните сгради, които го засланяха от силния вятър. Суграшицата болезнено щипеше лицето му. Той потрепери от студ и изруга металната броня, която плътно прилепваше към кожата му. От време на време хвърляше поглед назад, за да провери дали някой е проявил интерес от необичайната му разходка, но не различаваше почти нищо. Суграшицата беше толкова силна, че едва виждаше високите сгради. Не след дълго се вкочани от студ и вече не се вълнуваше дали някой го следва, или не.