— Разбра ли нещо за това кълбо, докато го изучаваше? — попита тихо.
— Ами — Гнош се замисли, — открих, че вътре в него има нещо — или изглежда, че има, — защото се взирах дълго време и отначало не виждах нищо, но тогава, тъкмо когато се канех да се откажа, видях в мъглявината някакви думи…
— Какви думи? — прекъсна го жадно Тас. Гномът поклати глава.
— Не знам. Не можах да ги прочета. Никой не можа да ги прочете, даже членовете на Гилдията за Чуждестранни Езици…
— Сигурно са били магически — измърмори Тас.
— Да. И аз така реших…
Вратата се отвори с трясък и Физбан излезе, стиснал малка черна чанта в едната си ръка и жезъла си и хупака на Тас в другата. Гнош се промуши покрай него.
— Кълбото! — изпищя той. Беше толкова потресен, че за пръв път в живота си довърши изречение. — Ти си го взел!
— Да.
Тас го погледна внимателно и разбра, че е на края на силите си — кожата му беше посивяла, клепачите му бяха подпухнали и се подпираше тежко на жезъла си.
— Ела с мен, момчето ми — каза на гнома, — и не се притеснявай. Мисията на живота ти ще бъде изпълнена. Но сега трябва да отнесем това кълбо на Съвета на Белия камък.
— И аз ще дойда с теб? Пред Съвета? — Гнош плесна с ръце от възторг. — Навярно ще ми разрешат да докладвам, как мислиш…
— Без никакво съмнение — увери го Физбан. — Ей сегичка, само да си приготвя нещата, къде са ми записките… Гнош изхвърча нанякъде. Магьосникът се извърна и огледа толкова страховито останалите гномове, които се промъкваха зад гърба му, протегнали жадно ръце към жезъла, че те побързаха да отстъпят и да се скрият в Изпитателната зала.
— Какво откри? — попита Тас и се приближи предпазливо. Около магьосника сякаш се бе сгъстил облак от мрак. — Гномовете не са му направили нищо, нали?
— Не, за техен късмет, защото още работи и е страшно могъщо. От действията на някои ще зависи много — може би съдбата на света.
— Какво имаш предвид? Нали Съветът ще вземе решението?
— Нищо не разбираш, момчето ми — заключи нежно магьосникът. — Спри малко, трябва да си почина. — Физбан седна на пода и се подпря на стената. След малко тръсна глава и продължи: — Аз съсредоточих цялата си воля върху това кълбо. О, не за да властвам над драконите — добави, като видя широко отворените му очи. — Погледнах в бъдещето.
— И какво видя? — попита неохотно Тас, защото от тъжното му изражение разбра, че може би е по-добре да не знае.
— Видях, че пред нас има два пътя. Ако поемем по лекия, отначало всичко ще изглежда наред, но в края му ще се спусне мрак, който никога повече няма да се вдигне. Ако тръгнем по другия път, ще ни бъде много трудно и може да заплатим с живота на хора, които обичаме, дори да заплатим с душите им. Но само чрез тези скъпи жертви ще открием надеждата. — Физбан затвори очи.
— И кълбото има нещо общо с всичко това, така ли? — потръпна Тас.
— Да.
— Ти знаеш ли какво трябва да се направи… за да поемем… по трудния път? — попита кендерът, макар че се страхуваше от отговора до смърт.
— Знам — отвърна тихо Физбан. — Но нещата не зависят от мен, а от други.
— Ясно — въздъхна Тас. — От някои важни клечки, предполагам. Като крале, елфи, рицари. — Изведнъж думите на Физбан отекнаха в съзнанието му. Живота на хора, които обичаме.
В гърлото му се надигна топка, която го задави, и той наведе глава. Това приключение не се развиваше според очакванията му!
Къде е сега Танис? Ами добрият стар Карамон? А хубавата Тика? Беше се опитвал да не мисли за тях, особено след като сънува онзи сън.
Ами Флинт? Не трябваше да тръгвам без него, помисли тъжно Тас Той можеше да умре, може би дори вече е мъртъв! Живота на хора, които обичаме! Винаги беше смятал, че докато са заедно, могат да победят всичко и всеки! Но сега се бяха разпилели и съдбата се обърна наопаки!
Той усети, че Физбан го гали по перчема, единствената му голяма суета, и за пръв път в живота си се почувства изгубен, самотен и много изплашен. Магьосникът го прегърна нежно, Тас зарови лице в ръкава му и се разплака.
— Да — потупа го окуражаващо Физбан, — важни клечки.
6.
Съветът на Белия камък.
Една важна личност.
Съветът на Белия камък се събра на двайсет и осми декември, или Деня на Глада, както бе известен в Соламния. Името му идваше от онези дни на първата зима след Катаклизма. Лорд Гюнтар намери за уместно да назначи събирането на Съвета точно в този ден, тъй като тогава се постеше и се медитираше.
Беше изминал почти един месец, откакто войската отплава за Палантас. Вестите, които получаваше оттам, не бяха никак добри. Последният доклад пристигна тази сутрин, той го прочете два пъти, въздъхна дълбоко и го прибра в пояса си.