В близкото минало Съветът на Белия камък се беше събирал само веднъж — малко преди елфите да избягат в южен Ергот и драконовите армии да нападнат северна Соламния. Събранието бе планирано месеци наред и затова присъстваха всички негови членове — и пълноправни, и наблюдатели. Пълноправни бяха онези, които имаха право на глас — соламнийските рицари, гномовете, джуджетата от хълмовете, тъмнокожите морски хора от северен Ергот и колонистите от Санкрист. Статут на наблюдатели имаха елфите, планинските джуджета и кендерите. Те можеха да се изказват, но не и да гласуват.
Първият ден беше преминал доста напрегнато. Всички стари междурасови дрязги и вражди избухнаха с пълна сила. В един момент дори се наложи да разтървават със сила Арман Кхарас, представител на планинските джуджета, и Дънкан Хамъррок от хълмовете, които бяха на път да пролеят кръв заради някакви стари противоречия помежду си. Алхана Старбрийз, която представляваше елфите от Силванести в отсъствието на баща си, упорито отказа да проговори през цялото време.
Беше дошла само заради Потиос от Куалинести, когото подозираше в заговор с хората и бе твърдо решена да го предотврати.
Но притесненията й се бяха оказали напразни. Между елфите и хората цареше такова недоверие, че те разговаряха помежду си само защото така ги задължаваше добрият тон. Не ги впечатли дори трогателната реч на лорд Гюнтар, в която той заяви: „Нашето единство означава мир, а разединението — край на надеждата!“
Потиос обвини хората за завръщането на драконите и заяви, че трябвало сами да се справят с бедата, която са си навлекли. Когато приключи изказването си, Алхана напусна високомерно събранието, не оставяйки никакво съмнение относно позицията на Силванести.
Арман Кхарас обяви, че неговият народ имал добрата воля да помогне, но добави, че обединението на планинските джуджета било немислимо, докато не се намерел Чукът на Карас. Гюнтар се видя принуден да отпише и тях. Всъщност единственият, който охотно предложи помощта си, беше Кронин Тисълнот, главатар на кендерите. Но само мисълта за армия от кендери ги накара да настръхнат, затова предложението му бе прието с любезни усмивки и ужасени погледи зад гърба му.
Така първият Съвет се разпусна без никакви съществени резултати. Гюнтар хранеше повече надежда за това второ събиране, особено след намирането на драконовото кълбо. Бяха дошли представители и на двете елфски фракции. От страна на Куалинести присъстваше самият Говорител на Слънцата и водеше със себе си някакъв човек, който твърдеше, че е посветен на Паладин. Но Гюнтар беше любопитен да разбере кой ще е представителят на Силванести. Предполагаше, че ще е лордът, обявил се за регент след загадъчното изчезване на Алхана Старбрийз.
Елфите бяха пристигнали в Санкрист преди два дни и шарените им палатки, украсени с копринени флагове, се открояваха на фона на унилото поле и сивото мрачно небе. Те бяха единствената друга раса, която щеше да присъства, защото нямаха време да изпратят вест на планинските джуджета, а за джуджетата от хълмовете се знаеше, че се сражават на живот и смърт с драконовите войски и нито един вестоносец не можеше да стигне до тях.
Гюнтар се надяваше, че този път елфите и хората ще се обединят в борбата за освобождаването на континента Ансалон, но тази надежда увяхна още преди началото на събранието.
След като прочете доклада от Палантас, лордът излезе от палатката си и огледа за последен път поляната с Белия камък, за да се увери, че всичко е наред. По пътя го настигна майордомът Уилс.
— Милорд — изпуфтя възрастният мъж, — върнете се незабавно.
— Какво има?
Но майордомът бе твърде запъхтян, за да отговори. Гюнтар въздъхна и се върна в палатката си, където завари облеченият в пълни бойни доспехи лорд Майкъл да крачи нервно, заедно с още някакъв меч.
— Какво има? — Сърцето му се сви при вида на мрачното му изражение.
Майкъл отиде бързо при него и го сграбчи за ръката.
— Милорд, научихме, че елфите ще настояват драконовото кълбо да им бъде върнато на всяка цена. Ако не, ще воюват с нас!
— Какво? — Гюнтар не повярва иа ушите си. — Война? Срещу нас? Това е абсурд! Не могат… Сигурен ли си? Доколко е достоверна информацията ти?
— Боя се, че ще поискат точно това. Но нека ви представя Елистан, посветен на Паладин. Точно той ми донесе новината.
— Слушал съм много за вас, сър. — Гюнтар протегна ръка на мъжа и го огледа с любопитство. Беше си преставял някакъв блед, изпит аскет с отнесен поглед, но не и този добре сложен мъж, който спокойно можеше да се сражава с всеки един от рицарите му. На врата му висеше древният символ на Паладин — платинен медальон с гравюра на дракон. Гюнтар видя в нова светлина всичко, което беше чул от Стърм, включително и намеренията на посветения да обедини елфите и хората. Елистан се усмихна уморено, сякаш долавяше всяка мисъл, която минаваше през главата му.