Свидетелите започнаха да пристигат. Двете елфски раси седяха заедно, далеч от хората, които прииждаха на тълпи, но никой не говореше. Едни, защото почитаха Деня на Глада, други, като джуджетата, мълчаха от почит към внушителната обстановка. Местата на първия ред бяха запазени за онези, които Съветът щеше да удостои с честта да изкажат мнението си.
Гюнтар видя суровото лице на Потиос, придружаван от група воини, които насядаха отпред, и се зачуди къде е Елистан. Не знаеше дали е шарлатанин, но думите му го бяха впечатлили и искаше той да ги повтори пред всички. Докато се оглеждаше за него, видя три странни фигури, които също седнаха най-отпред — магьосникът с опърпаната шапка, кендерът и някакъв гном от планината Зарежи. Тримата се бяха върнали едва предишната вечер.
Дойдоха и наблюдателите — лорд Куинат от Силванести й Говорителят на Слънцата. Гюнтар се загледа с любопитство в Говорителя, защото знаеше, че е един от малцината живи, които помнеха ужасите на Катаклизма. Той вървеше сковано и приличаше на болник, но когато седна и прикова поглед в свидетелите, Гюнтар забеляза, че очите му са все така живи и магнетични. Рицарят познаваше седящия до него лорд Куинат и го смяташе за не по-малко арогантен и високомерен от Потиос, но без да притежава интелигентността му. Колкото, до принца, лордът предполагаше, че при други обстоятелства би могъл дори да го хареса, защото имаше всички качества, на които се възхищаваха рицарите, с изключение на прекомерната избухливост.
Мислите му бяха прекъснати, защото настъпи моментът пълноправните членове да заемат местата си. Пръв седна Мир Картон от северен Ергот, тъмнокож мъж със стоманеносива коса и ръце на великан. До него се настани Сердин МарТасал, представител на колонистите от Санкрист, и накрая лорд Гюнтар, Рицар на Соламния.
Лордът огледа присъстващите за последен път. Говорителят седеше от едната страна на камъка заедно с лорд Куинат, а срещу тях бяха насядали свидетелите. Кендерът мълчеше и клатеше късите си краченца във въздуха, а гномът шумолеше с някакви книжа. Гюнтар се размърда неспокойно и помисли, че нямаше да е лошо, ако предварително бе изслушал доклада му. Възрастният магьосник се прозяваше, почесваше се по главата и от време на време надничаше безучастно изпод шапката си.
Всички бяха готови. Гюнтар даде сигнал и двама рицари пристъпиха на поляната, понесли златна поставка, върху която имаше дървен сандък. Възцари се гробна тишина. Всички бяха вперили поглед в драконовото кълбо. Рицарите спряха точно пред Белия камък. Единият постави на земята златния статив, а вторият отвори сандъка и внимателно извади кълбото, което бе възвърнало първоначалния си размер.
Тълпата се разшумя. Говорителят на Слънцата се размърда и се намръщи, а Потиос се обърна към седналия до него благородник и му каза нещо. Гюнтар забеляза, че всички елфи бяха въоръжени. Колкото и малко да разбираше от техния протокол, това определено бе лош знак, но нямаше избор. Трябваше да продължи. Рицарят призова за тишина и обяви:
— Откривам Съвета на Белия камък.
Само след две минути Тас вече бе убеден, че ще се случи нещо ужасно. Говорителят на Слънцата се надигна от мястото си и прекъсна речта на Гюнтар:
— Няма да се разпростирам надълго — обяви кралят на елфите с глас, който напълно подхождаше на оловносивите облаци, надвиснали в небето. — Когато откраднаха кълбото, силванести, куалинести и каганести проведоха съвещание. Тези три народа заседават за пръв път от времето на Братоубийствените войни насам. — Той замълча, за да подчертае значението на последната фраза, след което продължи: — Решихме да загърбим личните си разногласия и стигнахме до единодушното заключение, че драконовото кълбо принадлежи на нас, а не на хората или на която и да е друга раса в Крин. Затова се изправям тук, пред Съвета на Белия камък, и изисквам то да ни бъде върнато веднага! В замяна на това гарантираме, че ще го пазим на сигурно място, докато не се наложи да бъде използвано.
Говорителят седна и тъмните му очи обходиха тълпата, която приглушено роптаеше. Членовете на Съвета от страна на лорд Гюнтар поклатиха глави с мрачни изражения, а тъмнокожият представител на хората от северен Ергот му прошепна нещо и сви юмруци, за да подчертае думите си. Лордът го изслуша, кимна няколко пъти, след което се надигна, за да отговори на краля на елфите. Думите му бяха спокойни, добре премерени и много любезни, но същността им бе, че рицарите по-скоро ще пратят елфите по Бездната, отколкото да им върнат кълбото.