Говорителят прие посланието му, маскирано зад любезните фрази, и стана да отговори. Направи го само с едно изречение, но то изправи на крака всички присъстващи.
— В такъв случай ние още в този момент ви обявяваме война!
Елфи и хора се хвърлиха към драконовото кълбо, което проблясваше в млечнобяло върху златната стойка. Гюнтар призова към ред, като тропаше с дръжката на меча си по заседателната маса, а Говорителят даваше указания на елфски, приковал тежкия си поглед в Потиос. Накрая редът бе възстановен, но атмосферата бе като пред буря.
Гюнтар и Говорителят започнаха да си разменят остри реплики. Тъмнокожият моряк не издържа и направи няколко язвителни забележки по адрес на елфите, но Кралят на Силванести го срина с убийствените си отговори. Много от рицарите напуснаха за малко събранието, върнаха се въоръжени до зъби и застанаха до Гюнтар. Елфите също станаха и заобиколиха водачите си.
Гнош постепенно осъзна, че няма да има възможност да прочете доклада си. Таселхоф се огледа отчаяно за Елистан. Надяваше се да се появи, защото само той можеше да помири тези раси. Или Лорана.
Но къде беше тя? Елфите хладно го бяха осведомили, че от приятелите му няма ни вест, ни кост. Предполагали, че са се изгубили в планините. Тас отново съжали, че не остана с тях. Защо, защо този откачен дърт магьосник го взе със себе си? Тук бе напълно безполезен. А може би Физбан щеше да се намеси?
Кендерът го погледна обнадежден, но старецът спеше дълбоко!
— Събуди се, моля те! — разтърси го той. — Направи нещо!
В този миг лорд Гюнтар изкрещя:
— Нямате никакви права над драконовото кълбо! Когато лейди Лорана и останалите претърпяха корабокрушение, те са го носели на нас! Вие се опитахте насила да го задържите в Ергот и собствената ви дъщеря…
— Аз нямам дъщеря! — отвърна грубо Говорителят.
Нещо се пречупи в Таселхоф. В съзнанието му изникна нейният образ — как с последни сили побеждава злия магьосник, който пазеше кълбото, как се биеше с драконяните и прострелваше с лъка си белия дракон. Лорана, която полагаше нежни грижи за него, когато едва не бе умрял, презряна от собствения си народ след всичко, което бе сторила, за да ги спаси, след всичко, което бе пожертвала…
— Престанете! — чу собствения си глас кендерът. — Престанете веднага и ме изслушайте!
Изведнъж, за своя огромна изненада, забеляза, че всички млъкнаха и се втренчиха в него, но внезапно осъзна, че не знае как да продължи. Разбираше, че трябва да каже нещо, защото в крайна сметка вината бе негова — нали той бе прочел за тези проклети кълба. Тас преглътна мъчително, смъкна се от скамейката и отиде при Белия камък, където двете враждебни групировки го заобиколиха. С крайчеца на окото си долови, че Физбан се подхилва изпод шапката си — или поне така му се стори.
— Да… аз… — Кендерът се чудеше какво да каже, когато внезапно го осени спасителна идея. — Настоявам да представлявам моя народ и да заема полагащото ми се място при наблюдателите.
Той застана точно пред драконовото кълбо, заметна кестенявия си перчем и вдигна глава. Белият камък се издигаше пред него и Тас побърза да отмести поглед към Гюнтар и Говорителя.
Изведнъж разбра какво трябва да направи, но самата мисъл го накара да се разтрепери от страх. Него, Таселхоф Бърфут, който цял живот не бе изпитвал страх! Беше се срещал с дракони, без дори да трепне, но от това, което щеше да направи сега, буквално му призля от страх. Усещаше ръцете си, все едно цял ден е правил снежни топки без ръкавици, а езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Но твърдо реши да не се предава. Трябваше все пак да каже нещо, за да не разберат намеренията му.
— Знам, че никога не сте гледали сериозно на нас, кендерите — започна той и осъзна, че гласът му е твърде висок и писклив, — но не ви виня. Ние не притежаваме чувство за отговорност, но за сметка на това сме много любопитни. И сега ви питам как може човек да разбере нещо, ако не е любознателен?
Лицето на Говорителя се вкамени и дори Гюнтар се намръщи.
— Предполагам, че ви е писнало от неприятностите, които забъркваме, макар че го правим несъзнателно, и понякога се сдобиваме с някои предмети, които не ни принадлежат. Но ние никога не забравяме едно нещо, и то е…
Бърз и повратлив като мишка, той се изплъзна от тромавите ръце, които се опитваха да го уловят, и се добра до кълбото за секунди. Лицата се размазаха пред погледа му, виждаше само зиналите им усти, които крещяха нещо. Таселхоф сграбчи кълбото и го запрати към Белия камък с едно-единствено движение.