— Докъде бях стигнал, преди да ме прекъснат? — намръщи се Физбан. Погледът му се зарея и попадна върху останките от кълбото. — А, да. Тъкмо щях да ви разказвам една история. Едни щяха да вземат кълбото и да го пазят, докато настъпи моментът да спасят света. Да, то може да го спаси, но само ако знаеш как да го използваш. Някой да има такива познания или да разполага с подобна сила? Това кълбо е създадено от най-могъщите древни магове и притежава есенцията на доброто и злото. Червените роби обединиха тези две есенции и ги свързаха със своето собствено могъщество. Малцина могат да разберат драконовото кълбо, да проумеят тайните му и да овладеят неговата мощ. Малцина… и нито един от тях не се намира сред вас!
Всички мълчаха и слушаха като омаяни плътния глас на магьосника, който заглушаваше дори бурния вятър, издухал черните облаци от зимното небе.
— Други настояват да вземат кълбото, за да го използват, но щяха да открият, че са си навлекли непоправима беда. А колкото до разбитите надежди, ще ви кажа само, че надеждата е чиста загуба на време, но сега тя се роди отново…
Един внезапен порив на вятъра отнесе шапката му и я подгони игриво около него. Физбан изръмжа и запълзя подир нея. Тъкмо когато се наведе, слънцето се показа иззад облаците. Проблесна ослепителен сребрист лъч, последван от страшен грохот.
Белият камък се беше разцепил на две.
Физбан лежеше в основата му и стискаше шапката си. Точно до него стоеше изправен бляскав меч, запратен от чернокож мъж със сребърна ръка. Придружаваха го още трима: Лорана, Флинт и Елистан. Ковачът изтръгна оръжието от останките на бялата скала, вдигна го над главата си и сребърното острие отрази лъчите на слънцето.
— Аз съм Терос Айрънфелд и през последния месец ковах това! — Той размаха оръжието. — Взех разтопено сребро от сърцето на сребърния дракон и със сребърната ръка, която ми дариха боговете, изковах това оръжие, както бе предречено в легендите.
Сега го давам на всички раси в Крин, за да се обединим и да победим злото, което иска да ни погълне във вечен мрак. Донесох ви Драконовото копие!
Терос отново заби копието в земята сред парчетата от драконовото кълбо.
7.
Неочаквано пътешествие.
— Аз привърших със задачата си и съм свободна да си тръгна — заяви Лорана.
— Да — кимна разбиращо Елистан, — знам защо си тръгваш. — Тя се изчерви и сведе поглед. — И къде смяташ да отидеш?
— В Силванести. Там го видях за последен път.
— Но само в съня…
— Не, това бе нещо повече от сън. Той беше там, жив, и аз трябва да го намеря.
— Разбира се, скъпа, но в такъв случай трябва да останеш Казваш, че в онзи сън той е намерил драконово кълбо, е у него, непременно ще дойде в Санкрист.
Лорана не отговори. Стоеше и се взираше през прозореца на стаята в крепостта на лорд Гюнтар, където тя, Елистан, Флинт и Таселхоф бяха отседнали като гости.
Когато се разотиваха от Поляната с Белия камък, баща й я беше помолил да се върне с него в южен Ергот, но тя отказа. Знаеше, че никога вече няма да може да живее сред своите.
Баща й не настоя, но тя видя в погледа му собствените си неизречени мисли. Гилтанас не беше дошъл с тях и Лорана не искаше да му каже накъде е тръгнал любимият му син, но го увери, че е жив. Пътешествието, което той и Силвара бяха предприели, бе страшно и опасно.
— Ти знаеш къде е той, нали? — попита Говорителят след проточилото се мълчание.
— Знам, или поне знам накъде се отправи.
— И не можеш да го споделиш дори с мен, неговия баща? Лорана поклати глава.
— Не, не мога. Когато той се впусна в тази отчаяна мисия, се разбрахме да не издаваме на никого накъде е тръгнал. На никого!
— Значи ми нямаш доверие…
Лорана въздъхна и погледът й се премести върху разцепения Бял камък.
— Татко, та ти едва не поведе война… срещу единствената раса, която можеше да ни помогне да се спасим…
Баща й не отвърна нищо, но от хладното сбогуване и от начина, по който се облегна на ръката на Потиос, Лорана разбра, че той вече има само едно дете.
Терос отпътува с елфите, но преди да замине, заяви следното:
— Драконовите копия, които успях да изкова за един месец, са много малко. Сребърните дракони ми дадоха всички, които са запазили от онези времена, но са ни нужни много повече.
Необходими са ми помощници! Освен това расите трябва да се обединят в борбата срещу драконовите армии. Елфите се съгласиха да му предоставят помощници, но що се отнасяше до борбата…
— Това е въпрос, който тепърва предстои да бъде обсъден — каза Говорителят.