Таселхоф също изживя едно тъжно сбогуване. Той трябваше да реши дали да отиде с Физбан, или да остане с Лорана и Флинт. Изборът беше ясен, защото знаеше, че те трудно щяха да оцелеят без него. Но му бе трудно да се раздели със стария си приятел. Два дни преди корабът да отплава, той посети гномовете и Физбан.
След поредния вълнуващ полет с катапулта той откри Гнош в Изпитателната зала. Събраните и номерирани парчета от драконовото кълбо лежаха подредени на две маси.
— Абсолютновеликолепно. — Гномът говореше толкова бързо, че почти заекваше. — Защотоанализирахместъклото, многоинтересенматериал, неприличананищокоетосмевиждалидосега, найвеликотооткритие натозивек…
— Значи Мисията на живота ти е изпълнена? — прекъсна го — И духът на баща ти…
— Почивавудобство! Многосерадвамчесеотби и акоотновосеотбиешнасамминиданивидиш…
— Непременно.
Тас откри Физбан две нива по-надолу. (Прекрасно пътуванене-просто извикваш името на нивото и скачаш в празното. Мрежи се отваряха и прибираха, звъняха звънци, удряха гонгове, свиреха сирени. Накрая уловиха кондора мак па първо ниво, когато подът вече беше покрит със сюнгери.)
Магьосникът се намираше в Оръжейния отдел, заобиколен от гномове, които го гледаха с обожание.
— А, момче! — Той хвърли разсеян поглед към него. — Пристигаш тъкмо навреме за изпитанието на новото оръжие. Революционно откритие! Драконовите копия стават напълно излишни.
— Сериозно? — въодушеви се Тас.
— Факт! Ей, ти, я застани ей там… — Той махна на един гном, който побърза да изпълни нареждането и застана в средата на разхвърляната стая.
Физбан взе нещо, което приличаше на арбалет, върху който някой разярен човек е излял гнева си, но вместо стрела от куката в единия му край висеше огромна мрежа. Магьосникът се засуети и заповяда на всички да застанат зад него и да му направят място.
— Така, сега ти си врагът — каза той на гнома в средата на стаята, който си придаде страховито изражение. Останалите закимаха одобрително.
Физбан се прицели и стреля. Мрежата полетя във въздуха, закачи се за куката, върна се обратно и го омота.
— Куката не е достатъчно извита! — оправда се старецът. След като го освободиха от мрежата, Тас отиде при него и протегна бавно малката си ръчичка.
— Налага се да се сбогуваме.
— Така ли? Ще заминавам ли някъде? Никой не ми е казал! Не съм си събрал багажа…
— Аз заминавам. С Лорана ще занесем копията… Олеле, май не трябваше да казвам на никого.
— Не се притеснявай, думичка няма да кажа. — Дрезгавият шепот на Физбан отекна в препълнената с гномове стая. — Палантас ще ти хареса. Прекрасен град. И поздрави Стърм от мен. А, Таселхоф — магьосникът го изгледа с присвити очи, — ти постъпи правилно, момче!
— Наистина ли? Радвам се. — Той се поколеба. — Чудех се дали… онова, което каза… трудния път…
Физбан го хвана за раменете и изрече съвсем сериозно:
— Боя се, че да, но ти имаш смелостта да го извървиш.
— Дано — въздъхна едва чуто Тас. — Е, сбогом. Ще се върна веднага щом свърши войната.
— О, аз сигурно няма да съм тук. — Физбан поклати глава толкова енергично, че шапката му падна. — След като усъвършенстваме новото оръжие, ще отпътувам за… Накъде щях да пътувам? Нещо не помня… Но не се притеснявай. Ще се видим отново. Сега поне не ме оставяш погребан под купчина кокоши пера! — измърмори и заопипва главата си.
Тас се наведе и му подаде шапката.
— Довиждане. — Гласът на кендера трепереше.
— Довиждане, довиждане! — помаха му Физбан, след което се огледа притеснено и го придърпа към себе си: — Абе… май съм забравил нещо. Как ми беше името?
Още един човек се сбогува с възрастния магьосник, макар обстоятелствата да бяха съвсем различни.
Елистан и Дъглас се разхождаха по брега на Санкрист, увлечени в разговор, докато чакаха кораба, който щеше да ги отведе в южен Ергот. Изведнъж посветеният вдигна глава и забеляза завеяния магьосник, когото бе видял на Съвета. През последните дни многократно опитваше да се срещне с него и да разговарят, но Физбан го отбягваше. Затова се изненада, когато го видя да върви срещу тях. Старецът бе навел глава и си мърмореше нещо под нос. Елистан помисли, че ще ги подмине, без да ги забележи, но магьосникът внезапно вдигна глава.
— Я, кого виждам! Не сме ли се срещали някъде? Елистан онемя. Загорялото му лице придоби мъртвешки цвят. Когато успя да проговори, гласът му бе дрезгав.
— Срещали сме се, сър. Но макар да се запознахме малко късно, имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.