— Този драконов шлем ужасно запарва, но аз не се нуждая от него, за да въвеждам дисциплина сред подчинените си. Нали така? — намигна му тя.
— Н-не — заекна полуелфът и усети руменината по лицето си.
— Все същият Танис! Още се изчервяваш като девойка. Но ти никога не си бил като останалите, никога… — Тя го придърпа към себе си, обви ръце около тялото му и влажните й устни докоснаха неговите…
— Кит… — продума със свито гърло Танис и се отдръпна. — Не тук! Не на улицата!
Китиара го изгледа ядосано, но след това сви рамене, отново го хвана под ръка и двамата продължиха по улицата под одобрителните възгласи и дюдюкания на драконяните.
— Защо ли ти прощавам? Ако друг мъж ми беше отказал по този начин, досега да съм го пронизала с меча. Пристигнахме.
Тя влезе в най-добрия хан във Флотсам — „Соленият бриз“, построен на една висока скала. Съдържателят побърза да ги посрещне, като не пестеше поклоните си.
— Стаята ми оправена ли е? — Да, Господарке. Той се втурна нагоре по стълбите, за да се увери за последен път, че всичко е наред, а те го последваха. Преди да влезе в стаята си, Китиара я огледа критично и след като обстановката я задоволи, захвърли небрежно шлема на масата и свали ръкавиците си. След това седна в едно кресло и вдигна единия си крак.
— Ботушите ми — усмихна му се лукаво тя.
Той преглътна, насили се да се усмихне и пое крака й. Това бе тяхната стара игра — да й сваля ботушите, — която винаги стигаше до… Танис си забрани да мисли за подобен завършек точно сега!
— Донеси ни бутилка от най-доброто вино и две чаши — нареди тя на съдържателя, без да сваля поглед от Танис. — А след това ни остави сами.
— Но… господарке… имате послания от Драконовия Господар Ариакус…
— Ако видя физиономията ти в тази стая, след като донесеш виното, ще ти отрежа ушите — изрече с мила усмивка Китиара и докато говореше, извади една лъскава кама от пояса си.
Съдържателят пребледня, кимна и побърза да излезе.
— Само така! — изсмя се Кит и размърда пръсти в сините си копринени чорапи. — А сега аз ще ти сваля ботушите…
— Не… време е да си ходя. — Танис се беше изпотил в доспехите си. — Началникът ще ме търси…
— Аз съм началникът ти! — отвърна игриво Китиара. — А утре, ако искаш, ти ще си началник. Е, може и нещо повече. Сядай сега.
Танис нямаше друг избор, освен да се подчини, макар че дълбоко в себе си съзнаваше, че иска да се подчини.
— Толкова се радвам да те видя. — Китиара коленичи пред него и започна да сваля ботушите му. — Съжалявам, че пропуснах срещата в Солас. Къде са останалите? Какво прави Стърм? Сигурно се бие заедно с рицарите. Не се учудвам, че сте се разделили.
Никога не съм разбирала това ваше странно приятелство…
Тя продължи да говори, но Танис не я слушаше, а само я гледаше. Беше забравил колко красива, колко чувствена и привлекателна е тази жена. Направи отчаян опит да се съсредоточи върху мисълта за опасността, която го грозеше, но си представяше единствено блажената нощ, която ще прекара с нея. В този момент тя го погледна в очите и страстта, която съзря, я порази и омагьоса.
Ботушът се изплъзна от ръцете й. Танис се наведе и пряко волята си я придърпа към себе си. Китиара обви врата му с ръка и притисна устни към неговите. Допирът отприщи всички желания и копнежи, които го бяха измъчвали през последните пет години.
Ароматът й — топъл и женствен — се примесваше с миризмата на кожа и стомана. Целувката й бе огнена, а болката — непоносима.
Танис знаеше само един начин да я премахне.
Съдържателят почука на вратата и като не получи отговор, остави виното пред вратата и поклати възхитено глава — това бе третият мъж за три дни.
— Разкажи ми за малките ми братчета — измърмори сънено Китиара, лежейки в прегръдката на Танис. — С теб ли са?
— Последния път, като ви видях, бягахте от Тарсис заедно с някаква елфска принцеса.
— Ти ли беше това! — Танис си припомни сините дракони.
— Естествено! — Кит се сгуши в него и го погали по лицето. — Брадата ти ми харесва. Така не си личат мекушавите ти елфски черти. Как се озова в армията?
„Вярно, как съм се озовал?“ — замисли трескаво Танис.
— Ами… заловиха ни… в Силванести. Един офицер ме убеди, че е… глупаво да се с-сражавам… срещу К-кралицата на Мрака.
— А братлетата ми?
— Ние… разделихме се.
— Жалко — въздъхна Китиара. — Много исках да ги видя. Карамон сигурно е станал истински великан. Ами Райстлин? Разбрах, че бил много добър магьосник. Още ли носи Червената роба?