Кулата се охраняваше от голям гарнизон соламнийски рицари, които бяха пристигнали от Палантас само преди няколко седмици. Според легендата тя никога не е попадала във вражи ръце, докато са я охранявали хора на вярата, тъй като била обител на Върховния Клерикал — сан, който бе на второ място след този на Великия учител и бе най-почитаната институция сред рицарството.
През Епохата на Сънищата в Кулата живеели посветени на Паладин. Младите рицари идвали тук, за да получат религиозно обучение и политическа подготовка. От тези посветени и до ден днешен бяха останали много следи. Драконяните не нападаха не заради страха от древната магия, а защото на командването му бе ясно, че превземането на Кулата ще излезе скъпо.
— Времето е наш съюзник — заяви Черната дама, преди да отпътува. — Шпионите ми докладваха, че рицарите не получават почти никаква помощ от Палантас, а ние сме отрязали снабдяването им от Вингаард. Нека стоят и да гладуват. Рано или късно нетърпението им или стомасите им ще ги принудят да направят погрешен ход. А когато това стане, ние ще сме тотови.
— Можем да превземем Кулата с един отряд дракони — обади се един млад командир на име Бакарис. Смелостта, проявена по време на битките, и красивото му лице бяха допринесли значително за благоволението, което му оказваше Черната дама.
Тя го огледа с присвити очи и се приготви да възседне синия си дракон Скай.
— Не съм сигурна. Нали разбра, че са открили онова древно оръжие — драконовото копие?
— Ха! Детски приказки! — изсмя се младият командир и й помогна да се качи върху гърба на Скай, който го гледаше със злобни, огнени очи.
— Никога не пренебрегвай детските приказки, защото такива се разказваха и за драконите. Но не се тревожи, ако успея да заловя Мъжа със зеления скъпоценен камък, няма да се наложи да атакуваме Кулата, защото тя сама ще падне. Ако не го открия, може и да ти дам едно ято дракони.
Скай разпери криле и полетя на изток, към невзрачния и жалък град Флотсам.
Затова сега драконовите армии стояха на топло край лагерните огньове в очакване рицарите в Кулата сами да се предадат — както бе предвидила тяхната Черна дама. Но те не знаеха, че гладът бе по-малкото зло. Най-страшно беше разцеплението помежду им.
По време на плаването Стърм Брайтблейд продължи да печели уважението на младите рицари, които командваше, с честността и доблестта си. Заплати за него прескъпо, защото Дерек постоянно намираше начин да го унижава. Някой друг (като лорд Алфред например) би си затворил очите за политическите му маневри, но Стърм публично го разобличаваше, макар да разбираше, че това още повече влошава положението му.
Точно Дерек бе накарал населението на Палантас да ги намрази окончателно. След като категорично отказаха да превърнат града си в гарнизон, той ги обсипа със заплахи, които ги разгневиха и те им отказаха каквато и да е помощ. Единствено благодарение на търпеливите преговори, които Стърм проведе с жителите на града, рицарите изобщо получиха някакви провизии.
Нещата не се подобриха и след като се настаниха в Кулата на Върховните Клерикали и тя много скоро се превърна във военен лагер. Повечето рицари, които подкрепяха Дерек, се противопоставяха открито на поддръжниците на Гюнтар, предвождани от Стърм, и ако досега не бе избухнал въоръжен сблъсък, това се дължеше единствено на стриктното подчинение на Мярата. Но деморализиращата гледка на драконовите армии и липсата на храна бяха опънали нервите им до краен предел.
Лорд Алфред осъзна опасността, в която се намираха, и съжаляваше горчиво за подкрепата, която беше оказвал на Дерек, защото сега разбираше, че полудява бавно, но сигурно и с всеки изминал ден болестта му ставаше все по-явна. Жаждата за власт го изяждаше отвътре и постепенно го лишаваше от разум. Но той не можеше да стори нищо. Йерархията бе толкова закостеняла, а процедурите толкова бюрократични, че, според Мярата, бяха нужни неколкомесечни заседания на Съда, за да лишат Дерек от правата на чина му.
Новината за реабилитирането на Стърм подпали обстановката, както светкавица подпалва изсъхнала гора. Гюнтар правилно предполагаше, че тя ще срине напълно надеждите на Дерек, но не беше предвидил, че ще ликвидира и последните остатъци от здравия му разум. На сутринта след бурята постовите се откъснаха за малко от задълженията си и погледнаха надолу към двора на Кулата на Върховните Клерикали, флаговете с рицарския кръст висяха от бойниците и не помръдваха в студа. Изсвири тромпет, който прониза въздуха с чистите си ноти и раздвижи кръвта. При този зов рицарите вдигнаха гордо глави и се стекоха под строй на двора.