В дъното на втората зала откри трета решетка, която се различаваше от първите две. Тя се състоеше от две части, които се плъзгаха и се съединяваха по средата на отвора. Най-странна бе голямата дупка точно в средата й!
Той пропълзя през дупката и се озова в някаква малка стая. На отсрещната стена имаше две огромни стоманени порти. Побутна ги предпазливо и с изненада откри, че бяха заключеня за разлика от решетките. Е, най-после беше намерил занимание, което да отвлече мислите му от празния стомах. Тас се покачи върху една каменна скамейка и постави факлата в аплика на стената, след което започна да рови из торбите си. Накрая откри комплект шперцове, с които всеки кендер израстваше още от бебе. Сети се за друг любим афоризъм на кендерите: „Заключването на една врата е обида към същността й.“
Той подбра нужните инструменти и се залови на работа. Ключалката се оказа елементарна. Чу се изщракване и вратата се отвори навътре. Таселхоф се ослуша. Беше съвсем тихо. Надникна, но не видя нищо. Той се покачи отново на скамейката, взе факлата и се промъкна през стоманените порти. Озова се в просторното кръгло помещение, в което нямаше нищо освен някакъв предмет, подобен на старинен фонтан. Беше потънал в прах и стоеше точно в средата на стаята. Освен това коридорът свършваше тук, защото макар в помещението — да имаше още две двойки стоманени врати, беше напълно ясно, че те отвеждат към другите две гигантски зали. Това бе сърцето на Кулата! Свещеното място!
И вътре нямаше нищо!
Тас се разходи, осветявайки по-отблизо тук и там. Накрая се разочарова и реши, преди да си тръгне, да разгледа фонтана. Когато го приближи, откри, че това не беше никакъв фонтан, но слоят прах бе толкова дебел, че изобщо не се виждаше какво има под него. Нещото бе високо почти колкото него и бе подпряно на четирикрак постамент, а върхът му се крепеше на някаква трикрака стойка. Тас го огледа внимателно, пое дълбоко въздух и духна с всичка сила. Прахът влезе в носа му и той се разкиха толкова силно, че едва не изпусна факлата. В продължение на няколко секунди не виждаше нищо, след това прахът се уталожи. Той порови в една от торбите си, измъкна една носна кърпа и изтри предмета.
— Пусто да опустее! — отчая се кендерът. — Прав бях. А сега какво да правя?
На сутринта слънцето изгря, но едва се виждаше през пушека от огньовете на драконовата войска. В двора на Кулата на Върховните Клерикали още преди зазоряване кипеше активна дейност. Стотина рицари оседлаваха конете си, нагласяваха оръжията си, крещяха да им донесат щитовете или дрънчаха с доспехите си заедно с хиляда пешаци, които се щураха из двора и търсеха мястото си в строя.
Стърм, Лорана и лорд Алфред стояха на вратата и ги наблюдаваха мълчаливо. Дерек препускаше из двора и подхвърляше шеги и закачки. Изглеждаше великолепно в лъскавата си броня и розата на нагръдника, огряна от първите слънчеви лъчи. Духът на хората му бе приповдигнат. Мисълта за предстоящата битка ги караше да забравят глада.
— Милорд, трябва да го спрете — настоя Стърм.
— Не мога. — Лорд Алфред нахлузи ръкавиците си. Изглеждаше изтощен. Откакто Стърм го събуди в малките часове на нощта, не беше мигнал. — Мярата му дава право да решава по свое усмотрение.
Двамата със Стърм проведоха дълъг разговор с Дерек и го убеждаваха да изчака само още няколко дни. Вятърът вече беше започнал да се обръща и скоро щеше да повее топлият северен бриз. Но рицарят остана непреклонен. Щял да излезе и да предизвика драконовите войски в открит бой. На репликата за численото им превъзходство отвърна с презрителен смях и попита откога таласъмите можели да се сравняват със соламнийските рицари. Добави също, че преди сто години, по време на войните с таласъмите и човекоядците в подстъпите към Вингаард, на всеки рицар се падали по петдесет противници и всички били избити до крак!
— Но това са драконяни! — възкликна Стърм. — Те са интелигентни и умеят да се бият. В отрядите им има магьосници и са въоръжени с най-добрите оръжия в Крин. Дори в смъртта си могат да убиват…
— Смятам да се справя с тях, Брайтблейд — прекъсна го грубо Дерек. — Предлагам да събудиш хората си и да се подготвите.
— Няма да дойда — нито аз, нито хората ми. Дерек пребледня от ярост и дори онемя за миг. Лорд Алфред също се шокира от толкова явно неподчинение.
— Стърм — обади се изумено той, — имаш ли представа какво правиш?
— Да, милорд. Само ние стоим между Палантас и драконовите армии и няма да оставя този гарнизон без хора. Моят отряд остава тук.
— Неподчинение на директна заповед! — Дерек дишаше тежко. — Ти си свидетел, лорд Алфред! Този път с него е свършено! — Той се отдалечи. Лорд Алфред го последва с мрачна физиономия и Стърм остана сам.