Стърм я погледна в очите и проумя, че няма я разубеди. Той я прегърна с едната си ръка, а с другата прегърна джуджето.
Таселхоф избухна в сълзи и се присъедини към тях. Те го погледнаха учудено.
— Какво има, Тас?
— Аз съм виновен за всичко! Нали го счупих! Това ли ми е проклятието — да бродя по света и да ги чупя? — бърбореше несвързано кендерът.
— Успокой се — разтърси го Стърм за раменете. — За какво говориш?
— Намерих още едно — изхлипа Тас. — Там долу, в голямата зала.
— Какво още едно бе, малоумник? — ядоса се Флинт.
— Още едно драконово кълбо!
Нощта се спусна над Кулата като тъмна, плътна мъгла. Рицарите запалиха факли, но светлината им само насели мрака с призраци. Стражите се взираха и се напрягаха да видят или чуят нещо — каквото и да е…
И тогава, някъде около полунощ, чуха. Но не победните викове на другарите си или пронизителните рогове на врага, а дрънчене на сбруи и пръхтене на коне, които приближаваха крепостта.
Рицарите се надвесиха от бойниците и насочиха факлите надолу към мъглата. Тропотът на копита замря. Стърм се провикна от портата:
— Кой идва в Кулата на Висшите Клерикали?
Отдолу проблесна една факла. Лорана погледна и коленете й омекнаха. Тя се подпря на каменната стена, за да не падне. Рицарите нададоха ужасен вик.
Ездачът с факлата носеше бляскавата униформа на офицер от драконовите войски. Беше рус, красив, студен и жесток. Водеше със себе си втори кон, върху който бяха преметнати две окървавени и обезобразени тела — едното от които обезглавено.
— Донесох вашите офицери. Както сами виждате, единият е мъртъв, а другият май още е жив, или поне беше, когато тръгнахме насам. Е, надявам се да успее да ви разкаже какво се случи днес по време на битката. Ако изобщо можеше да се нарече битка.
Офицерът слезе от коня и започна да развързва въжетата, с които беше прикрепил телата, след което вдигна поглед нагоре.
— Да, знам, че съм лесна мишена дори в тази мъгла. Ако поискате, можете да ме убиете, но няма да го сторите, защото сте рицари на Соламния — сарказмът му бе демонстративен — и вашата чест е вашият живот. Никога няма да убиете невъоръжен човек, който носи телата на вашите командири. — Той дръпна въжетата и обезглавеното тяло падна на земята. След това издърпа другото от седлото и хвърли факлата в снега. Тя изсъска и мракът го погълна.
— Там, на бойното поле, проявихте планини от чест — извика офицерът. Рицарите чуха проскърцването на доспехите му, докато се качваше на коня си. — Давам ви срок до утре сутринта да се предадете. Когато слънцето изгрее, свалете знамето. Драконовият господар ще прояви милост към вас…
В този момент се чу звън на тетива, последван от изненадани ругатни.
Рицарите се извърнаха учудено към самотната фигура, застанала на стената с лък в ръка.
— Аз не съм рицар! Аз съм Лораланталаса, принцеса на Куалинести. Ние, елфите, имаме собствени разбирания за чест и освен това виждаме прекрасно на тъмно, както навярно си се уверил. Не ми представляваше никакъв проблем да те убия, но не това беше целта ми. За известно време няма да можеш да използваш ръката си. Всъщност може и никога да не хванеш меч.
— Предай следния отговор на вашия Драконов Господар — изрече рязко Стърм. — По-скоро ще умрем, отколкото да свалим знамето си.
— И ще умрете! — процеди офицерът. Чаткащите копита на коня му се отдалечиха в мрака.
— Внесете телата! — заповяда Стърм.
Рицарите отвориха предпазливо и няколко мъже изтичаха навън. След това стражите отново заключиха портите.
Стърм коленичи в снега до обезглавеното тяло. Бронята му бе смачкана и покрита със засъхнала кръв. Вдигна ръката му, свали пръстена от вкочанения пръст и сведе глава.
— Лорд Алфред — продума с равен глас.
— Сър — дойде при него един от младите рицари, — другият е лорд Дерек. Оня офицер беше прав. Жив е.
Стърм се изправи и отиде при Дерек, който лежеше, подпрян на студения камък. Лицето му бе мъртвешки бяло, но очите му блестяха с някаква безумна светлина. Един рицар се опита да му даде вода, но той не можа да отпие. Стърм погледна ужасено ръката му, която притискаше страшна рана на корема, през която животът му изтичаше, но недостатъчно бързо, за да сложи край на агонията. На лицето на Дерек се появи кошмарна усмивка и окървавената му ръка стисна здраво неговата.