— Победа! — изхъхри с последни сили. — Те побягнаха пред нас и ние ги подгонихме! Славна битка! Славна! А аз… ще стана Велик учител! — Той се закашля и кръвта рукна от устата му, след което отпусна глава в ръцете на младия рицар, който погледна към Стърм с надежда.
— Ами ако е прав, сър? Да не би да се опитват да ни заблудят… — Но мрачното изражение на Стърм го накара да замълчи. Рицарят отново обърна изпълнен с жалост поглед към Дерек: — Той е луд, нали, сър?
— Той умира, победен в геройска битка като истински рицар.
— Победа! — прошепна Дерек и очите му се изцъклиха.
— Не, няма да го чупиш — каза Лорана.
— Ама Физбан каза…
— Знам какво е казал — то не е добро, не и зло, но е и двете едновременно. Напълно в негов стил!
Тя и Тас стояха пред драконовото кълбо. То лежеше върху поставката си в средата на кръглата стая, все още покрито с прах, с изключение на мястото, където кендерът го беше избърсал с кърпата си. Помещението бе тъмно и зловещо тихо, толкова тихо, че те неволно шепнеха.
Лорана се загледа в него и замислено свъси чело. Тас я гледаше тревожно, защото се досещаше какво мисли.
— Тези кълба трябва да действат — изрече накрая тя. — Създали са ги могъщи магове! Хора като Райстлин, които не понасят провалите. Само да знаехме как…
— Аз знам… — прошепна едва чуто Тас.
— Какво? Знаеш! Защо не си…
— Не знаех, че знам… така да се каже — запелтечи той. — Просто ми изскочи в главата. Гнош — онзи гном — каза, че видял във вътрешността му някакви знаци, но не могъл да ги прочете, защото били написани на някакъв странен език…
— Езика на магията.
— Да, и аз така му казах и…
— Но това не ни върши работа! Ние не го знаем. Ако беше тук Райстлин…
— Нямаме нужда от него — прекъсна я Тас. — Аз не мога да го говоря, но мога да го прочета. Помниш ли онези очила — очилата за истинско виждане, както ги нарече той. С тях мога да чета всякакви езици, даже езика на магията. Знам, защото каза, че ако се опитам да прочета някой от неговите свитъци, щял да ме превърне в щурец и да ме глътне цял.
— И мислиш, че можеш да прочетеш кълбото?
— Мога поне да опитам… Лорана, Стърм спомена, че драконите може изобщо да не се появят. Защо да рискуваме да се занимаваме с това кълбо? — опита се да изклинчи Тас. — Освен това Физбан каза, че само най-могъщите магове се осмеляват да го използват.
— Чуй какво ще ти кажа, Таселхоф Бърфут — Лорана коленичи пред него и го погледна право в очите, — ако доведат дори един-единствен дракон, с нас е свършено. Точно затова ни дадоха време да се предадем, вместо просто да сринат това място със земята. Изчакват, докато дойдат драконите. Ще се наложи да рискуваме!
Тъмната пътека и светлата пътека. Тас си припомни думите на Физбан и главата му клюмна. Може да загинат хора, които обичаш, но ти имаш смелостта.
Той бръкна бавно в джоба на мъхнатата си жилетка, извади очилата и ги нагласи върху островърхите си уши.
13.
Слънцето изчезва.
Тъмата се спуска.
На сутринта мъглата се разнесе. Денят бе толкова слънчев и ясен, че Стърм видя от бойниците заснежените равнини в подножието на Вингаард — родните му места, които сега бяха окупирани от драконовите армии. Първите слънчеви лъчи огряха знамето на рицарите — златна корона, а под нея кралско рибарче, което държеше в ноктите си меч, украсен с роза. Емблемата проблясваше в светлината на утрото. Тогава Стърм чу пронизителния звук на бойни рогове — драконовите армии се бяха отправили към Кулата.
Стотината млади рицари стояха на бойниците и наблюдаваха придвижването на врага, който пъплеше в равнината с неумолимостта на хищни насекоми.
Отначало Стърм се беше зачудил на последните слова на умиращия рицар: „Те побягнаха пред нас!“ Защо им е трябвало на драконовите войски да бягат? Сега разбра, че те се бяха възползвали от тщеславието на рицарите и са осъществили един елементарен, но ефикасен заблуждаващ маньовър — огъваш се пред врага, но не много, демонстрираш страх, колкото да ти повярват и да помислят, че си се паникьосал. След това го оставяш да те подгони и да разреди бойната си линия. Обкръжаваш го, стягаш обръча и го унищожаваш.
Стърм знаеше, че е прав още преди да види окървавените тела по заснеженото поле. Те лежаха там, където отчаяно се бяха опитали да се прегрупират за последен отпор. Но сега бяха мъртви и това нямаше никакво значение. Той се зачуди кой ли щеше да гледа неговото мъртво тяло, след като свърши всичко.
Флинт надникна през една цепка в стената.
— Поне ще загинем на твърда земя — измърмори той.