— Това е работа на твоя вестител. Ако той не успее, не виждам как аз ще ги затрогна.
— Лорана…
— Значи вече не съм ви нужна?
— Естествено, че си нужна! — Несломимият й дух, смелостта и майсторската й стрелба бяха поразили всички през изминалия ден.
— Тогава оставам! — Тя придърпа постелките си и след няколко минути дишането й стана равномерно като това на свития на топка кендер.
Стърм поклати глава и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Погледът му срещна този на Флинт. Джуджето въздъхна и отново се зае с парчето дърво. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го изрече на глас — ако драконяните превземат Кулата, смъртта им щеше да е мъчителна, но тази на Лорана ще е истински кошмар.
Небето на запад изсветля и предизвести изгрева. Воят на вражеските рогове пробуди дълбоко спящите рицари. Те грабнаха оръжията си и се подредиха до стените.
Войските бяха оставили огньовете да догарят в очакване на утрото. Откъм вражеския лагер се дочуваха първите шумове на разбуждащите се наемници. Рицарите зачакаха, но изведнъж се спогледаха невярващо — драконовите войски отстъпваха! Въпреки че едва се виждаха в здрача, черната вълна се отдръпваше бавно, но съвсем явно. Стърм наблюдаваше озадачено сцената.
Войските се връщаха назад, въпреки че още бяха наблизо.
Усещаше ги. Някои от по-младите рицари нададоха радостни възгласи.
— Тихо! — извика рицарят. Радостните крясъци опъваха още повече и без това напрегнатите му нерви. Лорана се приближи до него и го погледна учудено. Лицето му беше сиво и уморено, а юмруците му се свиваха и разпускаха нервно. Той присви очи и се загледа на изток. Тя долови онова, което той усещаше, и по тялото й бавно запълзяха студените пипала на страха.
— Дали не е онова, от което се страхувахме най-много?
— Моли се да не е! — отвърна той едва чуто.
Минутите минаваха, но нищо не се случваше, Флинт се качи на един огромен камък, за да вижда какво става отвъд стената.
Тас се събуди и се прозя.
— Кога е закуската? — попита весело той, но никой не му обърна внимание.
Гледаха и чакаха.
Страх обзе и рицарите. Те се смълчаха и се подредиха покрай стените, вперили поглед на изток, без сами да знаят защо.
— Какво става? — прошепна Тас и се покатери до Флинт. — Какво гледаме? — сръга той Флинт.
— Нищо — изръмжа джуджето.
— Тогава защо… — Кендерът за малко да се задави. — Стърм…
— Какво видя? — разтревожи се рицарят.
Тас продължи да се взира. Останалите проследиха погледа му, но тяхното зрение не можеше да се сравнява с неговото. — Дракони… Сини дракони.
— И аз така си помислих — изрече тихо Стърм. — Драконовият страх. Ето защо изтеглиха войската. Хората-наемници нямаше да издържат. Колко са драконите?
— Три — обади се Лорана. — Вече и аз ги виждам.
— Три… — повтори рицарят с кух и безизразен глас.
— Стърм, искам да ти кажа нещо. — Тя го дръпна настрани. — Аз… ние… мислехме да не казваме на никого, предполагахме, че няма значение, но вече не е така. Таселхоф и аз знаем как да използваме драконовото кълбо!
— Какво драконово кълбо? — Стърм почти не я слушаше.
— Тукашното кълбо! Онова под кулата, точно в самия й център. Тас ми го показа. Към него водят три огромни коридора и… и… — Изведнъж в съзнанието й изникна яркият образ на дракони, които минаваха през каменни стени, точно както го беше видяла в съня си…
— Стърм! — изкрещя тя и го разтърси. — Знам как работи кълбото! Знам как да убия драконите! Само ако имахме време…
Той я сграбчи за рамото. Познаваха се отдавна, но никога не я бе виждал толкова красива. Бледото й от изтощение лице сияеше от въодушевление.
— Казвай бързо! — заповяда той.
Лорана му обясни. Думите й се подреждаха като краски на картина, която ставаше все по-ясна и по-ясна, Флинт и Тас надничаха зад гърба на Стърм — единият невярващо, а другият — смаяно.
— Кой ще използва кълбото? — попита бавно Стърм.
— Аз!
— Лорана! — извика Тас. — Физбан каза…
— Млъквай, Тас! — процеди тя през зъби. — Стърм, моля те! То е единствената ни надежда. Имаме драконови копия… и драконово кълбо!
Рицарят погледна първо нея, след това — драконите, които приближаваха от изток.
— Добре, Флинт, двамата с Тас съберете хората в средата на двора. По-бързо!
Таселхоф хвърли един последен тревожен поглед към Лорана и скочи от скалата, където се бяха покачили с Флинт. Джуджето го последва малко по-бавно с мрачна и умислена физиономия. След като слезе от камъка, отиде до Стърм и го погледна в очите.
„Трябваше ли да го правиш?“ — попита го безмълвно то.
Стърм кимна, погледна Лорана и се усмихна тъжно.