— Ще й кажа — продума тихо. — Грижи се за кендера. До скоро, приятелю.
Флинт преглътна и поклати побелялата си глава. След това сръга Тас в гърба.
— Хайде, размърдай се!
Таселхоф се обърна, изгледа го учудено, но после сви рамене и затича по бойниците, радостно крещейки нещо на слисаните рицари.
Лорана се усмихна.
— Ела и ти, Стърм! — Тя го задърпа за ръката като дете, което иска да покаже новата си играчка. — Ако искаш, аз ще обясня на хората ти, а ти ще ги разставиш по местата им…
— Вече ти командваш.
— Какво? — Тя спря и страхът толкова бързо измести надеждата, че чак я заболя.
— Каза, че ти е нужно време. — Стърм отбягна погледа й и се зае да нагласява колана на ножницата си. — Време, за да разставиш хората по местата им и за да използваш драконовото кълбо. Аз ще ти го осигуря. — Той взе един лък и наръч стрели.
— Стърм! Не! — Тя потрепери от ужас. — Сигурно се шегуваш!
— Аз не мога да командвам! Имам нужда от теб! — Гласът й стихна до шепот. — Не ми причинявай такава болка!
— Можеш, Лорана! — Стърм я целуна нежно по челото. — Сбогом! Твоята светлина ще огрява този свят. Моята е време да залязва. Не жали за мен, скъпа, и недей да плачеш. — Той я придърпа към себе си. — Там, в Черната гора, Господарката ни каза, че не трябва да скърбим за онези, които са изпълнили онова, което им е определила съдбата. Моята задача е изпълнена… А сега побързай, всяка секунда е скъпа.
— Вземи поне едно драконово копие.
Стърм поклати глава с ръка на старинния бащин меч.
— Не знам какво да правя с него. Сбогом, Лорана. Кажи на Танис — Той замълча и въздъхна, след което се усмихна. — Не, не му казвай нищо. Той ще разбере.
— Стърм… — Сълзите се стичаха по лицето и. В погледа и се четеше няма молба.
— Тръгвай!
Лорана се обърна и пое неуверено към двора. Там я подкрепиха нечии силни ръце.
— Флинт — разрида се тя отчаяно, — Стърм, той…
— Знам, разбрах го по лицето му. Сега всичко зависи от теб. Не го предавай.
Лорана избърса сълзите си, пое си дълбоко въздух и вдигна глава.
— Ето — изрече, опитвайки се да звучи уверено. — Готова съм. Къде е Тас?
— Тук съм — отвърна тихо той.
— Слизаме долу. Искам отново да прочетеш думите в кълбото. Много внимавай дали всичко е вярно.
— Да, Лорана. — Тас преглътна и затича към кулата.
— Рицарите са събрани — каза Флинт — и очакват заповедите ти.
— Очакват заповедите ми? — повтори отнесено тя.
Лорана се разколеба и погледна нагоре. Червените лъчи на слънцето проблясваха по бронята на Стърм, който се изкачваше по тесните стъпала към стената до централната кула. Тя въздъхна и сведе поглед към двора, където чакаха рицарите. Пое си въздух за пореден път и се запъти към тях. Червеният кръст блестеше на шлема й, а косата й пламтеше от лъчите на зората. Студеното и бледо слънце нашари небето в кървавочервено и прогони кадифеното тъмносиньо на нощта. Кулата все още бе тъмна, макар че първите лъчи вече огряваха знамето. Стърм стигна до най-горната част на стената. Над него се извисяваше само Кулата. Тясната каменна повърхност се простираше още на около петдесет метра вляво и не предлагаше никаква защита или утритие. Той погледна на изток и видя драконите.
Бяха сини. На гърба на водача седеше Драконов Господар в блестяща тъмносиня люспеста униформа, със страховита рогата маска и черно наметало, което се вееше във въздуха. Следваха го други два сини дракона. Стърм ги удостои само с един поглед. Те не го интересуваха. Неговата битка щеше да бъде с техния водач.
Рицарят погледна към двора. Слънчевите лъчи вече пълзяха надолу по стените. Съзря червените отблясъци по върховете на драконовите копия, които всички държаха в ръце, и червените отблясъци по златистата коса на Лорана. Видя, че хората му го гледат, извади меча си и го вдигна високо. Слънцето огря гравираното острие.
Лорана се усмихна през сълзи и вдигна копието си в отговор — и за сбогом.
Усмивката й го стопли, той се обърна и отиде в средата на стената — малка фигура, застанала между небето и земята. Драконите можеха да го подминат или да закръжат около него, но не това бе целта му. Той трябваше да представлява заплаха за тях, искаше да ги предизвика.
Стърм прибра меча си, сложи стрела в лъка и се прицели внимателно във водещия дракон. Задържа дъха си и зачака. Този изстрел трябваше да попадне в целта. Още малко… още малко…
Когато попадна в обсега му, той опъна лъка и тетивата звънна в кристално чистия утринен въздух. Прицелът бе точен.
Стрелата удари шията на дракона и отскочи от сините люспи. Той извърна раздразнено глава и забави полета си. Стърм отново се прицели, но в този, който летеше след водача.