— Моля ви за една услуга, рицарю — обърна се тя към Стърм. — Изглежда съм изтървала нещо. Дреболия, но за мен има сантиментална стойност. Бихте ли погледнали…
Стърм коленичи и веднага видя предмета, който блестеше на пода, полузакрит от пищните гънки на полата й — богато инкрустирана с диаманти игла за дреха, оформена като звезда. Той затаи дъх. Дреболия! Бижуто беше безценно. Нищо чудно, че не искаше да го намерят тия нещастници стражите. Той го покри с длан и се огледа. Накрая, все още коленичил на пода, погледна жената. Когато тя отметна качулката си, дъхът му замря. За пръв път човешки очи виждаха лицето на Алхана Старбрийз.
Елфите я наричаха Мураласа — принцеса на нощта. Изящни перлени фиби придържаха черната и мека като нощния вятър коса. Кожата й сияеше с белотата на сребърната луна, очите й бяха тъмновиолетови като нощното небе, а цветът на устните й напомняше сенките на червената луна. Първата мисъл на рицаря бе да благодари на Паладин, че вече е коленичил. Втората — че смъртта е съвсем ниска цена за възможността да й служи, а третата — че все пак трябва да каже нещо. Но всички думи на познатите му езици се бяха изпарили от главата му.
— Благодаря ти, че все пак потърси, благородни рицарю — изрече тихо Алхана и се взря в очите му. — Остави. Както казах, беше просто дреболия. Много съм уморена и тъй като очевидно отиваме на едно и също място, ще ми направиш огромна услуга, ако ме подкрепиш.
— На ваше разположение съм — отговори заеквайки Стърм, изправи се и мушна незабелязано бижуто на пояса си. Протегна ръка и Алхана положи деликатната си длан в нея. Допирът й го накара да потръпне. Когато отново спусна качулката си, на рицаря му се стори, че облак е скрил звездите. По-скоро усети, отколкото видя, че полуелфът върви след тях, защото образът й все още изгаряше мислите му. Стърм го изгледа като абсолютно непознат.
Танис беше виждал Алхана, но и неговото сърце се сви при вида на красотата й. Но като видя изражението на рицаря, разбра, че тя му действа по-силно, отколкото намазано с отрова таласъмско копие. Силванести бяха горда и високомерна раса. Те се бояха да не размият генетичната си линия и да не изгубят начина си на живот и затова избягваха каквито и да е контакти с хора. Заради това се беше разразила и Братоубийствената война. Не, помисли си с тъга Танис, за Стърм дори сребърната луна е по-лесно достижима. Полуелфът въздъхна. Само това им липсваше.
6.
Солманийските рицари.
Очилата на Тас за истинско виждане.
Стражите изведоха арестантите от Съдебната палата. Отвън в сенките бяха застанали две фигури, толкова плътно увити в дрехи, че беше невъзможно да се определи към коя раса принадлежат. Главите им бяха покрити с качулки, а лицата — загърнати в покривала. Дори ръцете им бяха увити в нещо като превръзки. Говореха приглушено.
— Виж! — обади се единият. — Това са те! Съвпадат с описанието.
— Не всички — възрази вторият.
— Ето ги! Полуелфът, джуджето и рицарят! Казвам ти, те са! Освен това знаем къде са останалите. Разпитах един страж.
Вторият продължи да размишлява, наблюдавайки групата, която стражите отвеждаха.
— Прав си. Трябва веднага да докладваме на Господаря. — Той се обърна, но спря, когато забеляза, че спътникът му се колебае. — Какво чакаш?
— Мисля си дали да не ги проследим? Тези стражи са пълни некадърници, а арестантите със сигурност ще се опитат да избягат. Вторият се изсмя с неприятен глас.
— Естествено, че ще избягат. Но ние знаем къде ще отидат — при приятелите си в хана. — Той примижа на бледата слънчева светлина. — Е, след няколко часа това няма да има никакво значение.
Когато спътниците напуснаха Съдебната палата, заваля сняг. Този път полицейският началник не се осмели да ги преведе през главните улици на града, затова минаха по малките пресечки зад палатата.
Гилтанас и Флинт тъкмо се канеха да нападнат най-близките стражи, когато полуелфът забеляза някакви сенки. Три закачулени и увити в наметала фигури излязоха от мрака и препречиха пътя на стражите с извадени мечове. Началникът вдигна свирката към устните си, но така и не успя да я надуе. Единият нападател го просна в безсъзнание с дръжката на меча си, а другите двама подгониха стражите, които побързаха да изчезнат. Закачулените фигури се изправиха пред арестантите.
— Кои сте вие? — попита изненадан Танис. Непознатите му напомняха за драконяните. Стърм придърпа Алхана зад себе си. — Покажете лицата си! — настоя полуелфът.
Единият от нападателите се обърна към рицаря, вдигна ръце и каза:
— От Тсартон е Паран. Стърм се сепна.