Роговете на смъртта.
7.
… не ни е писано да се видим повече в този свят.
Тъкмо приятелите стигнаха до пазара и първите дракони нападнаха Тарсис. Бяха се разделили с рицарите, въпреки че соламнийците се опитаха да ги убедят да избягат с тях на хълмовете. Когато спътниците им отказаха, Дерек настоя поне Таселхоф да дойде с тях, тъй като знаеше местоположението на драконовите кълба.
Танис нямаше как да им обясни, че кендерът ще се възползва от първата възможност за бягство и затова бе принуден отново да им откаже.
— Стърм, вземи кендера и ела с нас! — заповяда Дерек.
— Не мога, сър — отговори рицарят и положи ръка върху тази на Танис. — Той е моят водач, а задълженията към приятелите ми са на първо място.
— Щом си решил, аз не мога да те спра. — Гласът на Дерек беше леден от гняв. — Но това е черна точка за теб, Стърм Брайтблейд помни, че още не си рицар. Още не си! Моли се да не съм там, когато въпросът за посвещаването ти в рицарство бъде поставен пред Съвета.
Стърм пребледня като мъртвец и погледна крадешком към Танис, който се опита да прикрие изненадата си от тази новина. Но противният звук на роговете се приближаваше с всяка изминала секунда. Рицарите се запътиха към лагера си на хълмовете, а спътниците се върнаха в града.
Там всички бяха наизлезли по улиците и обсъждаха странните и нечувани досега звуци. Само един от жителите на Тарсис разбра какво означаваха.
Господарят на града се изправи рязко и погледна закачулените драконяни в сенките на заседателната зала.
— Обещахте, че ще пощадите града! — извика управникът. — Все още преговаряме…
— На Господаря на дракона му писна от преговори — отвърна единият и се прозя. — Освен това градът ще бъде пощаден… след като му се даде подходящ урок, разбира се.
Господарят захлупи лице в шепите си. Останалите членове на съвета се спогледаха недоумяващо и загледаха с ужас сълзите, които се стичаха между пръстите на главния им управник.
В небето вече се виждаха приближаващите се червени дракони. Летяха в групи от три до пет и крилете им хвърляха червени отблясъци. Жителите на Тарсис разбираха само едно — към главите им летеше смъртта.
Драконите се спуснаха ниско над града като кървави топки и изригнаха смъртоносно.
Огненият им дъх поглъщаше сградите една след друга.
Улиците се изпълниха с дим и здрачът се превърна в непрогледна нощ. Пепелта се посипа като черен дъжд. Хората изпаднаха в паника и хукнаха да се спасяват. Някои крещяха, че единственото безопасно място са хълмовете, други се запътиха към старото пристанище, трети се опитваха да стигнат до градските порти. А над тях летяха драконите и сееха смърт. Виковете на ужас преминаха в агония.
Тълпата погълна Танис и спътниците му и ги повлече по улиците. Димът ги задуши, от очите им потекоха сълзи, които им пречеха да виждат, но нищо не можеше да скрие апокалиптичната картина, която едва не унищожи здравия им разум.
Температурата беше толкова висока, че сградите избухваха като фойерверки. Танис зърна Гилтанас сред тълпата, прилепила се до стената на някаква къща, вкопчи се в него и изгледа безпомощно как човешкото гъмжило отнася приятелите му.
— Ще се срещнем в хана! — изкрещя полуелфът, но не разбра дали го чуха. Надяваше се все пак, че всички ще се опитат да стигнат дотам.
Стърм обгърна Алхана в силните си ръце и я понесе през изпълнените със смърт улици. Опита се да види нещо през облаците дим, но не успя. Това бе най-отчаяната битка в живота му — трябваше да се задържи на крака и да опази Алхана от човешките талази, които ги връхлитаха.
Но обезумялата тълпа успя да я измъкне от ръцете му. Той се вряза в гъмжилото с цялата мощ на ръцете, краката и доспехите си и накрая успя да докопа китките й. Тя трепереше, пребледняла като мъртвец. Вкопчи се в него с всичка сила и накрая успя да се приближи. В този момент над главите им надвисна сянка. Един дракон се спусна и заля с огнения си дъх ужасените хора. Стърм успя да се хвърли в някакъв вход, извлече Алхана и я прикри с тялото си. Огънят погълна всичко, а писъците на умиращите пронизваха съзнанието му.
— Не гледай! — прошепна рицарят и я притисна до себе си. По лицето му се стичаха сълзи. Драконът отмина и отвън се възцари ужасяваща, неестествена тишина. Нищо не помръдваше.
— Да тръгваме, докато още можем — предложи Стърм с треперещ глас.
Двамата се измъкнаха от входа и закрачиха, водени по-скоро от инстинкта, отколкото от сетивата си. Омаломощени и замаяни от непоносимата смрад на изгоряла плът, накрая се принудиха да потърсят убежище в друг вход. Постояха притиснати един до друг, благодарни за кратката почивка, но измъчвани от страшната мисъл, че след секунди отново трябва да излязат навън. Алхана отпусна глава на гърдите на Стърм. Усети хладината на старинната броня, увереността, която лъхаше от нея, и успокояващия ритъм на горещото му сърце. Ръцете, които я прегръщаха, бяха силни и мускулести. Той погали тъмната й коса.