Алхана беше дъщеря на строго и благочестиво семейство, което много отдавна бе определило мъжа, за когото трябваше пя се омъжи — елфски благородник. И съвсем естествено, през голините изминали от сключването на споразумението, те никога не се бяха докосвали. Той беше останал с нейните поданици а тя се върна в града, за да намери баща си, но се изгуби в света на хората, които презираше, но едновременно с това я очароваха. Бяха толкова силни, а емоциите им — първични и искрени. И тъкмо когато бе решила, че винаги ще ги мрази и презира, един от тях се открои над всички.
Тя погледна скръбното му лице и съзря гордост, благородство, дисциплина, идеали. Недостижими идеали. И много печал.
Този мъж — този човек — я привличаше. С него се чувстваше спокойна. Обля я сладостна топлина и Алхана изведнъж разбра, че този огън е по-опасен от огъня на хиляда дракона.
— По-добре да тръгваме — прошепна тихо Стърм, но за негово учудване тя го отблъсна и се отдръпна.
— Трябва да се разделим — отвърна му тя с глас, студен като зимна нощ. — Сама ще се върна в моя лагер. Благодаря, че ме придружи.
— Какво? Сама? Това е лудост! — Той хвана ръката й. — Не мога да ти позволя… — и осъзна грешката си. Алхана дори не помръдна, просто го изгледа убийствено, докато не я пусна.
— И двамата имаме приятели, с които сме обвързани.
Пътищата ни трябва да се разделят! — Тя погледна набразденото му от сълзи лице и гласът й потрепери, но намери в себе си сили да продължи, защото си спомени, че народът и разчита на нея. — Благодаря за помощта, но наистина трябва да тръгвам, докато улиците все още са пусти.
Стърм я погледна с болка и учудване. След това лицето му се вкамени.
— За мен бе щастие да ви служа, лейди Алхана. Но вие все още сте в опасност. Разрешете да ви придружа до вашия лагер и повече няма да ви създавам притеснения.
— Невъзможно! — отсече Алхана и стисна зъби. — Той е съвсем наблизо, а и приятелите ми знаят как да се измъкнем от града. Прости ми, но никога не съм имала доверие на хората. Кафявите очи на Стърм проблеснаха. Алхана усети, че той трепери и едва не се пречупи за втори път, но преглътна и продължи:
— Знам къде сте отседнали — в хана „Червения дракон“. Може би ние ще успеем да ви помогнем с нещо…
— Няма нужда. — Гласът на Стърм вече бе по-студен от нейния. — И недейте да ми благодарите. Направих онова, което повелява моят кодекс. Сбогом.
Той понечи да се обърне, изведнъж си спомни нещо, извади диамантената игла от пояса си и я сложи в ръката на Алхана.
— Ето! — Стърм погледна в очите й, където видя болка, която тя се опитваше да прикрие. Гласът му омекна, макар да не разбираше причината. — Щастлив съм, че ми се доверихте, дори за малко.
Алхана впери поглед в украшението и се разтрепери. Вдигна очи, но вместо очакваното презрение, съзря съчувствие. Този човек я изненадваше за пореден път. Взе ръката му, сложи иглата в дланта и сключи пръстите му.
— Задръж я — прошепна тя. — Спомняй си за Алхана Старбрийз, когато я поглеждаш, и знай, че някъде тя също мисли за теб.
Очите на рицаря плувнаха в сълзи. Той наведе безмълвно глава, целуна иглата, прибра я внимателно в пояса си и протегна ръце, но Алхана се отдръпна и извърна бледото си лице.
— Моля те, тръгвай.
Рицарят за миг остана неподвижен и нерешителен, но не можеше — честта не му позволяваше — да не изпълни заповедта й. Той се обърна и бързо изчезна из кошмарните улици.
Алхана постоя загледана подире му. Защитната й черупка отново успя да се втвърди.
— Прости ми, Стърм — прошепна на себе си, но се сепна. — Не, не ми прощавай! Бъди ми благодарен. Тя затвори очи, формира мисловен образ и изпрати послание, което стигна до покрайнините на града, където нейните приятели я очакваха, за да я отведат от света на хората. След като получи телепатичния им отговор, тя въздъхна и огледа задимените улици в трескаво очакване.
— Аз нали ви казах — обади се Райстлин в мига, когато първите рогове пронизаха следобедната тишина.
Ривъруайнд го изгледа раздразнено и се зачуди какво да прави.