Танис хубаво му беше казал да ги защитава от градските стражи, но как да ги защити от драконянските армии и от драконите!
Тъмният му поглед огледа групата. Тика моментално скочи с ръка на меча. Девойката бе много смела, но й липсваше опит По ръцете й още личаха белези от раните, които сама си беше нанесла.
— Какво става? — попита Елистан.
— Господарят на драконите напада града — отвърна рязко Ривъруайнд и продължи да размишлява трескаво. Чу звън на оръжие и се обърна. Карамон се бе изправил, спокоен и уверен. Слава Богу! Ривъруайнд не понасяше брат му, но трябваше да признае, че съчетанието от меч и магия бе много ефикасно. Лорана също остана спокойна, но Ривъруайнд така и не можа да се научи да вярва на елфите.
Танис му каза, че ако не се върнат, трябва да изведе останалите от града. Но не бе предвидил това! Ако излезеха от града, щяха да попаднат на драконянските армии в Равнините. Сега вече му стана ясно кой ги следеше през цялото време. Той започна да ругае на родния си език. В един момент почувства прегръдката на Златна Луна. Тя се усмихваше, а и очите й бяха изпълнени с вяра. Вяра в боговете и в него. Той се отпусна и паниката изчезна.
Първата ударна вълна разтърси хана.
— Трябва да слезем на приземния етаж! Карамон, вземи всички оръжия със себе си! Ако са още… — щеше да каже „живи“, но видя изражението на Лорана и се поправи: — Ако успеят да се измъкнат, ще дойдат тук. Ще ги чакаме.
— Отлично! — процеди язвително магьосникът. — И без това няма къде да отидем.
— Елистан, отведи останалите долу. Карамон, Райстлин, останете за малко — помоли Ривъруайнд и след като другите слязоха, каза: — Според мен, най-доброто решение е да останем тук и да се барикадираме. Улиците са сигурна смърт.
— Колко време мислиш, че ще издържим? — попита Карамон.
— Няколко часа — поклати глава варваринът.
Братята го погледнаха и си спомниха сгърчените тела по улиците на Квешу и онова, което им бяха разказали за унищожението на Солас.
— Няма да позволим да ни заловят живи — прошепна Райстлин. Ривъруайнд си пое дълбоко въздух.
— Ще се държим, докато можем, а когато разберем, че всичко е свършено… — Той замълча, защото не искаше да мисли за най-лошото.
Райстлин видя ръката върху ножа му.
— Няма да се стигне до това. Аз имам разни билки. Слагаш малко от тях в чаша вино и чакаш — резултатът е бърз и безболезнен.
— Сигурен ли си?
— Повярвай ми. Това ми е работата. — Ривъруайнд потрепери. — Билките — допълни небрежно.
— Ако съм жив, ще й дам чашата със собствените си ръце. Ако не съм…
— Можеш да разчиташ на мен — довърши магьосникът.
— Ами Лорана? — попита Карамон. — Нали ги знаете елфите. Тя няма…
— Аз ще се оправя — успокои го Райстлин.
Варваринът го погледна и внезапно го обзе страх. Магьосникът стоеше пред него хладнокръвен, със скрити в ръкавите на робата ръце и ниско спусната качулка. Ривъруайнд погледна камата си и разбра, че няма да може да го направи. Не и по този начин.
— Съгласен съм — изрече с усилие, излезе от стаята и остави братята сами.
— Аз ще умра в бой — заяви Карамон, като се опитваше да говори естествено и небрежно. Но гласът му изневери. — Райст, обещай ми, че ако… ме няма… ще изпиеш тази гадост…
— Няма да се наложи. Не съм достатъчно силен, за да издържа на такава битка. Аз ще умра от собствената си магия.
Танис и Гилтанас си пробиваха път през паникьосаната тълпа.
От време на време се криеха във входовете, за да се предпазят от огъня на драконите. Неочаквано Гилтанас изкълчи глезена си и се вкопчи в полуелфа, обезумял от болка.
Когато видя хана „Червения дракон“, Танис благодари на небесата, но молитвата му премина в проклятие, защото забеляза влечугоподобните фигури, обсадили постройката. Той издърпа обратно във входа заслепения от болката елф.
— Гилтанас! Ханът! Обсаден е!
Гилтанас го изгледа неразбиращо, но след малко думите достигнаха до съзнанието му и поклати глава.
— Лорана — изтръгна се от устните му и се втурна навън, но Танис го задържа. — Трябва да стигнем до тях — прошепна той преди да се свлече в ръцете му.
— Стой тук. — Полуелфът му помогна да седне на земята. — Аз ще се опитам да вляза вътре. Ще пробвам през задния вход.
Танис тръгна към хана, криейки се зад развалините и по входовете. Вече се намираше до съседната къща, когато дочу див крясък и се обърна. Видя, че Флинт му маха трескаво и побърза да отиде при него.
— Какво става? Защо не си при останалите… О, не. Джуджето беше коленичило над Таселхоф, затиснат под една греда. Сълзи се стичаха по почернялото му от саждите лице.
— Скапан малоумен кендер! Излезе и къщата се стовари отгоре му.