— Вещ в магията! Това е баща ми! Танис я погледна и изведнъж разбра.
— Мислиш ли, че се е опитал да използва кълбото?
— Боя се, че да. Каза, че сам щял да се пребори със злото и да го прогони от земите ни. Сигурно е имал предвид… — Тя замълча и се наведе над Райстлин. — Събуди го! Трябва да ми разкаже какво е станало!
Карамон я дръпна внимателно, но твърдо. Тя го изгледа с изкривено от гняв и страх лице. В един момент помислиха, че Ще го удари и Танис хвана ръката й.
— Лейди Алхана, той ни каза всичко, което знае. Колкото До онзи, другия глас, очевидно не помни нищо.
— Случвало се е и преди — изрече полугласно Карамон. — Понякога сякаш става друг човек. Но това винаги го изтощава и никога не си спомня нищо. Алхана издърпа ръката си и тръгна към изхода на пещерата.
Така дръпна одеялото, с което Ривъруайнд беше закрил отвора, че едва не го скъса, преди да излезе навън.
— Аз ще поема първия пост — каза Танис на Карамон. — Ти поспи.
— Ще поседя малко с Райст — отвърна му воинът и постла рогозката си до тази на брат си. Танис излезе навън и потърси Алхана.
Грифоните спяха непробудно, заровили глави в крилете си и вкопчили нокти в скалата. В първия момент Танис не можа да я открие, но след малко я видя да ридае горчиво, заровила лице в шепите си, подпряна на един огромен камък. Той побърза да се върне в пещерата, защото гордата Алхана никога нямаше да му прости, ако разбере, че я е видял да плаче — слаба и уязвима.
— Аз ще стоя на пост! — извика той високо и отново излезе. Видя, че тя се обърна, за да изтрие сълзите си, и тръгна бавно към нея, давайки й време да се съвземе.
— В пещерата е задушно — заговори Алхана с неестествено нисък глас. — Исках да подишам малко чист въздух.
— Аз пък трябва да охранявам пещерата — каза Танис, помълча и добави: — Боиш се, че баща ти се е опитал да използва драконовото кълбо, нали? Но той не може да не знае историята му. Доколкото си спомням, беше магьосник.
— Той знаеше какво представлява кълбото — отвърна Алхана с треперещ глас, но бързо го овладя. — Вашият магьосник беше прав за Изгубените битки и разрушаването на Кулите, но сбърка, когато каза, че другите три кълба са изчезнали. Баща ми донесе едно от тях, за да го пази в Силванести.
— Какви са тези Изгубени битки? — попита Танис и се облегна на скалата до Алхана.
— В Куалинести вече не пазите ли преданията? — изгледа го язвително тя. — Що за варвари сте станали, откакто се смесихте с хората!
— Да речем, че вината е само моя — не съм отдавал необходимото внимание на Разказвача на предания.
Алхана го погледна, защото й се стори, че долавя сарказъм в думите му, но видя, че говори сериозно. Освен това не искаше да остава сама, затова реши да му отговори.
— По време на Епохата на могъществото Ищар ставала все по-силна. Нейните посветени и върховните жреци, които се страхували от магьосниците и тяхната сила, решили, че на света вече не е нужна магия, защото не могат да я контролират. По онова време хората почитали магьосниците но не им вярвали особено, дори на онези с белите роби. Затова било въпрос на време свещениците да настроят народа срещу тях Когато нещата се влошили, жреците хвърлили цялата вина върху магьосниците.
Кулите на Висшата магия, в които магьосници държали последния и окончателен изпит, били местата където се съхранявало могъществото им и те станали естествена мишена на гнева на простолюдието. Тълпите ги нападнали и както на за приятелят ти, тогава за втори път в цялата си история робите се обединили, за да се защитят.
— Но как е възможно да претърпят поражение? — попита невярващо Танис.
— Не забелязваш ли какво се случва с твоя приятел? Каквато и сила да притежава, той се нуждае от почивка. Дори най-могъщите магьосници прекарват часове наред над книгите със заклинания, за да ги запаметят, а след това трябва да поспят. Освен това тогава, както и сега, те са били съвсем малко. Малцина са онези, които се подлагат на изпитите в Кулите на Висшата магия, след като знаят, че провалът означава смърт.
— Провалът означава смърт? — повтори тихо Танис.
— Да. Твоят приятел е много смел, щом е предприел Изпита толкова млад. Много смел… или много амбициозен. Той не ти ли е разправял?
— Никога не говори за това. Но нищо, продължавай.
— Когато станало ясно, че битката е изгубена, самите магьосници разрушили две от Кулите. Останали само три — на Ищар, на Палантас и на Уейрет. Взривовете опустошили земята на километри наоколо и Висшите жреци се уплашили. Те разрешили на магьосниците в Кулите на Ищар и Палантас да се оттеглят, само и само да не разрушават кулите, защото заедно с тях щели да загинат и двата града. И така, магьосниците отишли в единствената Кула, която никога не била заплашвана — тази на Уейрет в планините Каролис. Там излекували раните си и запазили частица не унищожена магия. Книгите, които не успели да вземат със себе си — те били много, но повечето от тях имали защитни заклинания — предали на голямата библиотека в Палантас, където, според преданията на моя народ, се съхраняват и до днес.