Но сега очевидно имаше нещо, което сериозно ги смущава, защото отказаха да се подчинят, въпреки гневните команди на Алхана.
— Ами, това е — отсече раздразнено тя и се направи, че не забелязва погледите на спътниците си. — Ще трябва малко да повървим пеша. И без това не е далеч.
Всички стояха на брега на реката и мълчаливо се взираха в онова, което се намираше зад блестящите й води. Бяха напрегнати и се опитваха да доловят опасността. Но виждаха единствено клоните на трепетликите, озарени от залеза, и вълните, които се плискаха в брега.
— Лейди Алхана, не каза ли, че народът ти е избягал, за да се спаси от окупацията? — попита накрая Танис.
— Ако тази земя е окупирана, аз съм земеров! — изръмжа Карамон.
— Беше — отвърна Алхана и погледът й обходи обляната от светлина гора. — Небето бе пълно с дракони, като в Тарсис. Драконяните навлязоха в любимите ни гори, палеха и унищожаваха…
Карамон се наведе към Ривъруайнд и измърмори:
— Сигурно са били на лов за диви гъски!
— Ако е само това, направо сме късметлии — намръщи се варваринът и впери поглед в Алхана. — Тази защо ни доведе тук? Нищо чудно да е капан.
Карамон се замисли и погледна притеснено брат си, който не беше проговорил, откакто грифоните ги бяха оставили на брега на реката. Воинът пристъпи до Тика и сякаш случайно хвана ръката й. Тя погледна страхливо към Райстлин, но продължи да стиска ръката на Карамон. Магьосникът обаче не преставаше да се взира в дивата гора и не им обърна никакво внимание.
— Танис! — обади се внезапно Алхана и сякаш забравила гордостта си, сложи ръка на рамото му. — Може да е проработило!
Може баща ми да ги е победил и ще можем да се приберем у дома! О, Танис… — Тя се разтрепери от вълнение. — Само да прекосим реката и ще разберем! Хайде! Лодката е ей там, малко по-надолу…
— Алхана, почакай! — извика Танис, но тя вече тичаше към обраслия с яркозелена трева бряг, а дългата й пола се вееше около глезените й. — По дяволите, Карамон. Ривъруайнд, след нея! Златна Луна, опитай се някак да й налееш малко здрав разум!
Двамата мъже се спогледаха притеснено, но се втурнаха след Алхана, а Златна Луна и Тика тръгнаха след тях.
— Кой знае какво има в тези гори! — измърмори Танис. — Райстлин…
Магьосникът не даде вид, че го е чул и полуелфът отиде до него.
— Райстлин? — извика силно, забелязвайки отнесения му поглед.
Той го изгледа като разбуден от дълбок сън човек, отърси се и сведе очи.
— Какво става, Райст? Какво долавяш?
— Нищо, Танис.
— Нищо?
— Това е като непрогледна мъгла или сляпа стена. Не виждам и не усещам нищо. Танис го погледна и внимателно и веднага разбра, че лъже. Но защо? Райстлин също го изгледа и на устните му заигра лека усмивка, която говореше, че много добре знае какво си мисли, но това изобщо не го интересува.
— Райст — заговори пръв Танис, — ако предположим, че Лорак, кралят на елфите, е използвал драконовото кълбо, какви са били последствията?
Магьосникът вдигна глава и се втренчи в гората.
— Мислиш ли, че го е направил?
— Да. Алхана спомена, че по време на Изпитанието в Кулата на Ищар то е проговорило и го е накарало да го спаси от приближаващото бедствие.
— И той се е подчинил? — Гласът на Райстлин бе нежен като ромона на древната река.
— Да. Донесъл го е в Силванести.
— Значи това е драконовото кълбо на Ищар — прошепна Райстлин, присви очи и въздъхна с копнеж. — Не знам нищо за тези кълба, освен онова, което вече споменах. Но ще ти кажа едно, Танис, никой от нас няма да си тръгне от Силванести такъв, какъвто е бил досега… ако изобщо си тръгне.
— Какво означава това? Какво ни очаква тук?
— Има ли значение? — попита разсеяно Райстлин и мушна ръце в ръкавите на робата си. — Така или иначе се налага да влезем в Силванести. Знаеш го по-добре и от мен. Или може би ще пропуснеш възможността да откриеш едно от драконовите кълба?
— Добре, но ако виждаш някаква опасност, защо не ни кажеш каква е? Можем поне да се подготвим…
— Подгответе се тогава — прошепна Райстлин, обърна му гръб и тръгна бавно по брега, за да отиде при брат си. Спътниците прекосиха реката, когато последните слънчеви лъчи се процеждаха между листата на трепетликите на отсрещния бряг. Мракът постепенно погълна легендарната гора и сенките на нощта се разляха под стволовете на дърветата.
Пътуването беше много бавно. Лодката — украсена с дърворезби и свързана с двата бряга посредством сложна система от въжета и макари — първоначално изглеждаше в добро състояние. Но когато поеха към отсрещния бряг, откриха, че въжетата са изгнили, а самата лодка започна да се разпада под краката им. Реката също им се стори променена. Водата стана червеникавокафява, а във въздуха се разнесе мирис на кръв.