Златна Луна коленичи до Карамон, но трудно успя да изрече молитвата си, защото вярата я беше изоставила сред този ад.
— Помогни ми, Мишакал — помоли се тя. — Помогни ми да спася приятеля си!
Страшната рана се затвори и смъртта отпусна прегръдката, в която бе сграбчила воина. Райстлин коленичи до брат си и понечи да заговори, но изведнъж се втренчи зад него с разширени от ужас очи.
— Ти! — прошепна магьосникът.
— С кого говориш? — попита немощно Карамон, защото долови паника и ужас в гласа му, но Райстлин не му отговори. Воинът напрегна очи, но не видя нищо.
— Нуждая се от помощта ти! — заяви твърдо магьосникът на невидимия. — Отново! Карамон видя, че брат му протяга ръка, сякаш иска да прескочи някаква пропаст, и го обзе панически страх.
— Райст, недей! — изкрещи и се вкопчи в него.
— Уговорката остава същата… Какво? Искаш още? — Райстлин замълча за миг и въздъхна. — Назови цената!
В продължение на няколко секунди той слушаше какво говори другият. Карамон, който го наблюдаваше загрижено, забеляза как лицето му пребледня.
Райстлин затвори очи и преглътна, сякаш отпиваше горчивата си отвара, и наведе глава.
— Приемам, но само при условие, че бъдещето може да се промени. Какво трябва да направим? Карамон изкрещя, защото видя, че червената роба на Райстлин, която в този свят бе символ на неутралността, стана кървавочервена, съвсем тъмна и накрая — черна.
— А как да оцелеем в кулата? — попита Райстлин невидимия си инструктор и отново заслуша внимателно. Накрая кимна. — И ще получа онова, което ми е нужно? Добре. Тогава сбогом, ако това изобщо е възможно в твоето тъмно пътуване.
Райстлин се изправи и черната роба прошумоля. Без да обръща внимание на увещанията на Карамон и ужасения поглед на Златна Луна, той тръгна да търси Танис. Откри го притиснат до едно дърво да се сражава с няколко елфа. Райстлин бръкна в една от торбите си и извади парче заешка кожа и малка янтарна пръчка. Потри ги в лявата си длан, протегна дясната и каза:
— Аст киранан каир Гадурм Сот-арн/Су кали Джаларан!
От пръстите му излетяха светкавици, които пронизаха елфите и те изчезнаха. Танис се строполи изтощен на земята. Магьосникът застана в центъра на една малка полянка сред сгърчените дървета, а в краищата й напираха неумрелите елфи, но сякаш се блъскаха в невидима стена.
— Съберете се около мен! — заповяда на спътниците си. — По-бързо! Не мога да ги удържам безкрайно!
Танис се поколеба, но се приближи. Лицето му беше съвсем бяло под червеникавата брада, раната на главата му кървеше.
Много бавно, един по един, останалите го последваха. Само Стърм остана извън кръга.
— Винаги съм знаел, че нещата ще свършат по този начин — заяви твърдо той. — По-скоро ще умра, отколкото да приема твоята закрила, Райстлин. Рицарят с обърна и потъна в непрогледната гора. Танис видя, че предводителят на елфската войска направи знак на една от групите да го последва. Понечи да тръгне след него, но Райстлин го спря.
— Остави го или всички сме изгубени. Чуйте, искам да ви кажа нещо, а времето ни е много ценно. Трябва да стигнем до Звездната кула. Но по пътя ще срещнем големи препятствия. Всяко същество, населявало някога болните кошмари на смъртните, ще се надигне, за да ни попречи. Но знайте — всичко това е само сън, кошмарният сън на Лорак, бащата на Алхана.
Видения от бъдещето ще ни помагат… или ще ни попречат.
Помнете, че макар телата ни да са будни, съзнанията ни спят. Смъртта съществува единствено в съзнанието, освен ако не повярвате в обратното.
— Защо тогава не се събудим? — попита гневно Танис.
— Защото вярата на Лорак в реалността на съня е твърде силна, а твоята — твърде слаба. Ще се завърнеш в реалността само когато повярваш с цялото си сърце и в теб не остане капка съмнение, че това е сън.
— Щом е така — продължи да упорства Танис — и щом си убеден, че това е само сън, защо самият ти не се събудиш?
Райстлин се усмихна.
— Може би не искам да го правя.
— Нищо не разбирам! — изкрещя отчаяно Танис.
— Трябва да разбереш, защото иначе ще умреш. А тогава вече няма да има значение какво си разбрал.
10.
Сънища наяве.
Видения от бъдещето.
Райстлин не обърна внимание на ужасените погледи на спътниците и пристъпи към брат си, притиснал кървящата си ръка.
— Аз ще се погрижа за него — обърна се той към Златна Луна и го хвана през кръста.
— Не — задъха се Карамон, — още си болен…
— Вече съм достатъчно силен — прошепна нежно Райстлин и от тази нежност по тялото на воина премина тръпка. — Подпри се на мен, братле. Изнемощял от болка и страх, Карамон за пръв път в живота си се подпря на Райстлин и двамата закрачиха през зловещата гора.